Проектодоговор за създаване на Конституция за Европа (нератифициран)
Договорът за създаване на Конституция за Европа е приет от Европейския съвет на 18 юни 2004 г. и подписан в Рим по-късно през същата година в присъствието на председателя на ЕП Жозеп Борел Фонтейес. Одобрен от ЕП (Доклад на Мендес де Виго и Лайнен), Договорът след това е отхвърлен от Франция (29 май 2005 г.) и Нидерландия (1 юни 2005 г.) на проведени национални референдуми.
След отхвърлянето на Договора за създаване на Конституция държавите-членки започват работа върху Договора от Лисабон.
- Подписан в: Рим (Италия), 29 октомври 2004 г.
- Влизане в сила: Не е ратифициран от всички 27 държави-членки
Той е подписан през 2004 г. от представители на всички държави членки на Съюза, но е отхвърлен след два неуспешни референдума за неговото ратифициране във Франция и Нидерландия. Ако е била приета, Конституцията е щяла да влезе в сила на 1 ноември 2006 г.
История[редактиране | редактиране на кода]
Проектодоговор[редактиране | редактиране на кода]
Европейската конституция има за цел да кодифицира двата основни договора на Европейския съюз – Договора от Рим от 1957 г. и Договора от Маастрихт от 1992 г., изменени с Договора от Амстердам (1997) и Договора от Ница (2001). Смята се, че дебатът за бъдещето на Европа започва от реч на германския външен министър Йошка Фишер в Берлин през 2000 г.[1] Процесът започва след Декларацията от Лаакен, когато е създаден Европейският конвент с председател бившият френски президент Валери Жискар д'Естен, чиято цел е да създаде проект за конституция. Проектодоговорът е публикуван през юли 2003 г.[2] След дълги обсъждания и спорове около предложението за гласуване с квалифицирано мнозинство, финалният текст е одобрен през юни 2004 г. и подписан от представители на страните-членки на 29 октомври 2004 г.[3]
Ратификация[редактиране | редактиране на кода]
Отначало се очаква, че всички страни ще ратифицират договора на ниво парламент, където той да мине безпроблемно, предвид подкрепата на всички управляващи правителства и одобрението на мнозинството от Европейския парламент. Първата държава, която изпробва подкрепата на обществото е Испания, където на 20 февруари 2005 договорът е подкрепен чрез референдум от близо 77% от гласувалите (42%). Изненадващо британският министър-председател Тони Блеър също обещава провеждането на референдум. До такъв обаче не стига, защото договорът е отхвърлен във Франция на 29 май[4] и в Холандия на 1 юни 2005 г.[5] Общо договорът е ратифициран от 18 страни-членки (включително от България и Румъния, които по това време са кандидат-членки), отхвърлен е от 2, а 7 други са отложили процеса на ратифициране за неопределен период.
Дебат за бъдещето на конституцията[редактиране | редактиране на кода]
Провалът на договора във Франция и Холандия е сериозен удар за Европейския съюз, защото тези две страни са смятани за отдадени поддръжници на европейския проект. Впоследствие текстът на договора е пренаписан от Групата Амато (по името на бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато), официално Активен комитет за европейска демокрация (ACED), група от високопоставени европейски политици.[6] По време на немското председателство на Съюза е предложен нов договор – Договор от Лисабон – който да замени първоначалния проект за Конституция.[7]
На 12 юни 2008 Лисабонският договор също е отхвърлен на референдум в Ирландия.[8]
Структура на Договора за Конституция[редактиране | редактиране на кода]
Договорът за Конституция на ЕС се състои от четири части с еднаква важност.[9] Той започва с Преамбюл с позоваване на историята и наследството на Европа и с решимостта ѝ да преодолее различията. Следват:
- Част I, посветена на принципите, целите и институциите на реформирания Европейски съюз
- Част II, състояща се от Европейската харта за основните права
- Част III с разпоредби за управление на политиките и функционирането на Съюза. Описани са вътрешните и външните политики на Съюза, включително правилата на вътрешния пазар, икономическия и валутен съюз, установяването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, общата външна политика и политиката на сигурност и функционирането на институциите.
- Част IV съдържа общи и заключителни разпоредби, включително влизането в сила и процедурата за ревизиране на Конституцията, както и отмяната на предишните договори.
Към Конституцията са приложени определен брой протоколи, сред които Протокол за ролята на националните парламенти в Европейския съюз, Протокол за прилагането на принципа на субсидиарността и пропорционалността, Протокол за еврогрупата, Протокол за изменение на договора за ЕВРАТОМ, Протокол за преходните разпоредби, засягащи институциите и останалите органи на Съюза.
В добавка към Заключителния акт на Конституцията са приложени голям брой декларации.
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
- Европейски съюз
- Референдуми за приемане на Европейската конституция
- Харта на основните права на Европейския съюз
| Договор от Лисабон | |
|---|---|
.jpg) Подписването на договора в Лисабон | |
| Информация | |
| Вид | договор |
| Подписване | 13 декември 2007 г. |
| Място | Лисабон, Португалия |
| Подпечатване | 18 декември 2007 г. |
| Влизане в сила | 1 декември 2009 г. |
| Подписали | държави членки на ЕС |
| Съхранител | Правителство на Италия |
| Език | 23 езика на ЕС |
 Treaty of Lisbon в Уикиизточник | |
| Договор от Лисабон в Общомедия | |
Договорът от Лисабон, известен като Лисабонския договор, Договор за реформи, е международен договор между 27-те държави членки на Европейския съюз (ЕС), подписан на 13 декември 2007 година в Лисабон по време на португалското председателство на ЕС и влязъл в сила на 1 декември 2009.
Договорът от Лисабон реформира Договора за Европейския съюз (ДЕС), Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО) и последния Договор от Ница от 2001 година. При това Договорът от Лисабон поема и една съществена част от Договора за Европейска конституция, която е отхвърлена през 2005 година на референдуми във Франция и Холандия. За разлика от конституционния договор, Лисабонския договор не заменя ДЕС и ДЕО, а ги променя. Официалното название на договора е „Договор от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност“.[1]
Сред нововъведенията на Лисабонския договор, са юридическото сливане на ЕС и ЕО, разширяването на процедурата на съвместно вземане на решения в областта Полицейско и съдебно сътрудничество при наказателни дела, по-големи права на националните парламенти в законодателството на ЕС, въвеждането на Инициатива на европейските граждани, увеличаване на компетенциите на Върховния представител за външна политика и политика на сигурност, обвързан с „Хартата на основните права“.
Изменения на договорите[редактиране | редактиране на кода]
Основната цел на Договора от Лисабон (както и на неуспелия Договор за Европейска конституция) е реформиране на политическата система на ЕС. От една страна се цели разширяването на механизмите за вътрешен контрол и, особено след източното разширение на съюза през 2004 и 2007 година, намаляването на възможностите за право на вето на отделните държави членки, за да може съюзът да остане работоспособен, а от друга страна – със засилване на правата на Европейския парламент се цели по-голяма демократичност и легитимация на целия съюз.
Лисабонският договор прави много важни стъпки към изграждането на единна правосубектност на Европейския съюз. Той преименува Договора за Европейската общност на Договор за функциониране на Европейския съюз, а всички нетни функции на Европейските общности се поемат от ЕС. Хартата на основните права е анексирана към Договора от Лисабон, правейки я правно обвързваща за всички държави членки.[2]
Сред другите по-важни нововъведения са:
- разширяване на законодателна компетентност на Европейския парламент, който вече е равнопоставен в повечето области на политиките на Съвета на Европейския съюз (известен разговорно „Съветът“)
- въвеждане (през 2014 година[3]) на нова система, известна като системата „двойно мнозинство“ за взимане на решения в Съвета на Европейския съюз с цел намаляване на възможността от национално вето на отделните държави членки
- въвеждане на поста „външен министър на ЕС“ (постът се нарича Върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност) който се назначава от Европейския съвет и е същевременно председател на Съвета на министрите на външните работи и заместник-председател на Европейската комисия[4] (член 18 на ДЕС)
- създаване на Европейска дипломатическа служба
- формулиране на каталог на правомощията, който ясно дефинира компетенциите на ЕС
- предоставяне на юридическа правосубектност на ЕС (преди Лисабон само ЕО разполага с такава)
- въвеждане на Европейската гражданска инициатива, благодарение на която един милион граждани от известен брой страни членки имат възможност да призоват Комисията да внесе предложения за нови политики (член 6 на ДЕС)
- регулиране на доброволното напускане на съюза от държава членка на ЕС (член 50 на ДЕС)
- създаване на поста председател на Европейския съвет, избиран с мандат от две години и половина
Органи на ЕС[редактиране | редактиране на кода]
Органи на Европейския съюз, записани в договора от Лисабон (член 13 от ДЕС), са:
- Европейски парламент
- Европейски съвет и неговият председател
- Съвет на Европейския съюз
- Европейска комисия
- Съд на Европейския съюз
- Европейска централна банка
- Европейска сметна палата
Европейска централна банка[редактиране | редактиране на кода]
Европейската централна банка получава статут на един от органите на ЕС. Президентът на ЕЦБ ще се избира от Европейския съвет чрез квалифицирано мнозинство. Общата валута евро е обявена за официална парична единица на Съюза.
Съдебна система[редактиране | редактиране на кода]
Първоинстанционният съд на ЕС се преименува на Съд на Европейския съюз. Общият съд, съвместно със Съда на публичната служба и Европейския съд (преди влизането в сила на Договора от Лисабон наричан Съд на Европейските общности), представляват една цялостна съподчинена съдебна институция, наричана сега Съд на Европейския съюз.
Върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност[редактиране | редактиране на кода]
Съвет на министрите[редактиране | редактиране на кода]
| държави членки | Ница | Лисабон | ||
|---|---|---|---|---|
| гласове | % | население в милиони | % | |
 Германия | 29 | 8,4% | 82 | 16,5% |
 Франция | 29 | 8,4% | 64 | 12,9% |
 Обединено кралство | 29 | 8,4% | 62 | 12,4% |
 Италия | 29 | 8,4% | 60 | 12,0% |
 Испания | 27 | 7,8% | 46 | 9,0% |
 Полша | 27 | 7,8% | 38 | 7,6% |
 Румъния | 14 | 4,1% | 21 | 4,3% |
 Холандия | 13 | 3,8% | 17 | 3,3% |
 Гърция | 12 | 3,5% | 11 | 2,2% |
 Португалия | 12 | 3,5% | 11 | 2,1% |
 Белгия | 12 | 3,5% | 11 | 2,1% |
 Чехия | 12 | 3,5% | 10 | 2,1% |
 Унгария | 12 | 3,5% | 10 | 2,0% |
 Швеция | 10 | 2,9% | 9.2 | 1,9% |
 Австрия | 10 | 2,9% | 8.3 | 1,7% |
 България | 10 | 2,9% | 7.6 | 1,5% |
 Дания | 7 | 2,0% | 5.5 | 1,1% |
 Словакия | 7 | 2,0% | 5.4 | 1,1% |
 Финландия | 7 | 2,0% | 5.3 | 1,1% |
 Ирландия | 7 | 2,0% | 4.5 | 0,9% |
 Литва | 7 | 2,0% | 3.3 | 0,7% |
 Латвия | 4 | 1,2% | 2.2 | 0,5% |
 Словения | 4 | 1,2% | 2.0 | 0,4% |
 Естония | 4 | 1,2% | 1.3 | 0,3% |
 Кипър | 4 | 1,2% | 0.87 | 0,2% |
 Люксембург | 4 | 1,2% | 0.49 | 0,1% |
 Малта | 3 | 0,9% | 0.41 | 0,1% |
| общо | 345 | 100% | 498 | 100% |
| мнозинство | 255 | 74% | 324 | 65% |
Чрез договора от Лисабон приемането на решения с квалифицирано мнозинство в Съвета на министрите се превръща в стандартна процедура, заменяща досегашното абсолютно мнозинство, като освен това разширява кръга на областите, в които Съвета на министрите може да се произнася, до почти всички политики на ЕС. Сегашната система за изчисление на квалифицираното мнозинство ще се прилага до 2014 г., след което ще бъде заменена с нова система, при която за да бъде достигнато квалифицирано мнозинство в полза на дадено предложение ще са необходими поне 55 % от гласовете на държавите членки представляващи най-малко 65 % от населението на ЕС.
В случаите, в които Съвета на министрите не обсъжда предложение представено от Комисията или от Върховния представител по външната политика, за да бъде постигнато квалифицирано мнозинство ще са необходими гласовете на най-малко 72 % от държавите членки, като изискването за представяне на населението остава същото. За да бъде блокирано приемането на даден законодателен акт, ще са необходими гласовете на поне четири държави членки, представляващи най-малко 35 % от населението на ЕС. Така според новата система всяка държава членка разполага с един глас, като тежестта при гласуване на всяка една от държавите членки се базира на броя на населението ѝ, а не на система на договаряне на проценти, разпределяни между държавите членки.
Ратификация[редактиране | редактиране на кода]
Към ноември 2009 г., всички страни – членки на ЕС са ратифицирали договора. България е шестата държава членка, одобрила Лисабонския договор чрез парламентарна процедура, когато на 21 март 2008 г. Народното събрание гласува Закона за ратифициране на Лисабонския договор.
Договорът от Лисабон заменя Европейската конституция, като се предвиждаше процеса по неговата ратификация да приключи до края на 2008 г., така че той да влезе в сила преди изборите за Европейски парламент през 2009 г. На 12 юни 2008 г., обаче, договорът е отхвърлен на референдум в Ирландия, единствената страна, в която такъв е задължителен, което предполагаше че договорът нямаше да може да влезе в сила.[5] По-късно бе насрочен втори референдум, този път с позитивен резултат. Договорът влиза в сила на първото число на месеца, следващ месеца на последната ратификация състояла се през ноември 2009 г.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Текст на договора в Официалния вестник на Европейския съюз
- ↑ С изключение на Великобритания, Полша и Чехия, които имат право да решат Хартата да не се прилага спрямо тях.
- ↑ По желание на Полша системата ще влезе в сила през 2014 година
- ↑ Заема се от Катрин Аштън
- ↑ Ирландия отхвърля Лисабонския договор, иде голяма бъркотия в ЕС, архив на оригинала от 29 септември 2008, посетен на 2008-06-13
Няма коментари:
Публикуване на коментар