|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Приятели, Продължавам да чувам, че ние, бейби бумърите, сме виновни за почти всичко, което не е наред с Америка - недостъпните жилища (защото изкупихме по-голямата част от жилищния фонд и сега отказваме да го напуснем), изчерпването на социалното осигуряване (защото го събираме сега), националния дълг (защото толкова голяма част от него се харчи за социално осигуряване, здравно осигуряване и други помощи за нас), неравенството (защото очевидно имаме толкова много пари), изменението на климата (защото замърсяваме по-дълго от всеки друг жив) и дори Тръмп (защото е един от нас). Нямам право да оспорвам тези твърдения, защото, ами, и аз съм ги изказвал. Те са тема на последната ми книга „ Coming Up Short“ (която ще излезе с меки корици след няколко седмици). Всичко това сякаш се потвърждаваше от скорошно заглавие в The Economist: ЗАЩО ХОРАТА НАД 55-ГОДИШНА ВЪЗРАСТ СА НОВОТО ПРОБЛЕМНО ПОКОЛЕНИЕ. Но не по причините, които предполагах. Според „ Икономист“ истинският проблем с нас, бейби бумърите, е, че купонясваме твърде бурно . Бяхме твърде диви, луди и безотговорни навремето и все още сме твърде диви, луди и безотговорни. „Икономист“ смята, че в сравнение с по-младите поколения, ние пием повече и употребяваме повече наркотици, и ходим на диви партита за пенсионери, където понякога дори – о, Боже мой! – правим секс. Уважаваното британско издание цитира Линет, жителка на Latitude Margaritaville (дом за възрастни хора близо до остров Хилтън Хед в Южна Каролина), която бърбори : „Имаше тога парти миналия уикенд. Имаше група на живо и беше истинска врява.“ Барби, друга жителка на общността, сравнява живота там с „ново започване на колеж“ с „питиета на алеята, коктейли на бетона“. „Икономист“ продължава с доклада, че „днес възрастните хора са по-склонни да участват в културата на случайни срещи и секс без презерватив, което може да бъде допълнително насърчено от наличието на лекарства за сексуална дисфункция, обичайното живеене в пенсионни общности и увеличеното използване на приложения за запознанства за възрастни хора“. Проклет да съм. От основаването си през 1843 г. от шотландския бизнесмен и банкер Джеймс Уилсън, „Икономист“ е сериозен, ако не и срамежлив. Ако паметта ми служи, той силно не харесваше 60-те години на миналия век и културата на бейби бумърите, която се наслаждаваше на нея. Но изглежда, че е скъсал панталоните си заради това, което се е случило с нас, бейби бумърите, през бурните 2020-те. Статията заключава:
Което е сдържаният британски начин на „Икономист“ да каже, че решението на проблема с бейби бумърите е ние, бейби бумърите, просто да продължим напред и да умрем вече. Мисля, че „Икономист“ е малко суров. В последната си книга признавам, че ние, поколението „бейби бум“, сме създали някои ужасни неща – не само Тръмп, но и Кларънс Томас и Джордж Буш-младши. (Тръмп е може би най-хубавото нещо, което някога се е случвало на Джордж У., защото Джордж У. вече не е най-лошият и най-глупавият президент в американската история.) Но се съмнявам, че бумърите се забавляват твърде много. Подозирам как The Economist е идентифицирал извадката си от диви и луди бумъри, защото бумърите, които познавам, са всичко друго, но не и такива. Въпросът, който аз и приятелите ми шеговито (и грубо) си задавахме един на друг в бурната ни младост — „получаваш ли много?“ — сега се отнася не до секса, а до съня. Не мога дори да догледам филма до края. По дяволите, едва успявам да държа очите си отворени през целия един епизод на „Всички същества, големи и малки“. Най-много другарство, на което се наслаждавам, са моите „органови рецитали“ с приятели от поколението на бумърите, по време на които се питаме един друг: Как е гърбът? Сърцето? Коленете? Простатата? Хемороидите? И най-щурото парти, на което бях тази година, беше, когато се събрах с приятели, за да гледаме финала на Световното първенство между Испания и Аржентина, където Аржентина не успя да отбележи нито един удар към вратата в продължение на 120 минути след загуба с 1:0 в продълженията. (И на това не видях края.) Що се отнася до наркотиците, секса и рокендрола, всичко, което мога да кажа със сигурност, е, че нямам същата нужда да се излагам на показ, както през 60-те години. И все пак все още се замъглявам, когато чуя „December 1963 (Oh What a Night)“ на Frankie Valli & the Four Seasons. (Трябва да отбележа, че е издадена през 1975 г., по това време практикувах право и моите запомнящи се нощи отдавна бяха отминали.) |
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Приятели, Важно е да се разбере, че Тръмп не е причината за еншитификацията на Америка. Той е следствие. Освен ако системата не бъде фундаментално променена, еншитификацията ще продължи дори след като Тръмп отдавна си отиде. Както показах, богатството и властта в Америка сега се намират в ръцете на сравнително малка група (почти изцяло) мъже - американската олигархия. Моят основен пример е Джейми Даймън, председател и главен изпълнителен директор на JPMorganChase, най-голямата банка в света - защото е смятан от корпоративните демократи за най-доверен бизнес лидер в Америка - но бих могъл да се съсредоточа и върху Питър Тийл, Джеф Безос, Марк Зукърбърг, Илон Мъск, Лари и Дейвид Елисън или всеки друг милиардер, използващ огромното си богатство, за да създава и укрепва политическата си власт. Основното противоречиеОлигархията не е заинтересована да служи на Америка, но въпреки това доминира американската политика и по същество управлява американската система. Олигархията не е ангажирана с общото благо. Тя не се стреми да повиши заплатите на работещите американци, да намали неравенствата в богатството и възможностите, да гарантира на всички американци достъп до добро здравеопазване и образование от световна класа, нито да спре изменението на климата. Олигархията е предана на себе си и основният ѝ интерес е увеличаването на богатството и властта ѝ. Най-лесният начин олигархията да постигне това е да задържи ниски заплати на работещите, да отмени регулациите, да разшири монополите си, да намери все по-евтини места по света за производство на продукти и услуги, да се бори със синдикатите и да осигури гигантски данъчни облекчения за себе си и своите корпорации, което води до по-малко пари за образование, здравеопазване и всичко останало, от което повечето американци се нуждаят. Олигархията не може да изпълнява и двете роли: не може едновременно да се застъпва за своите гигантски банки или монополни корпорации и да ръководи нацията. Даймън може искрено да вярва, че е патриот, преди да стане изпълнителен директор на JPMorgan, но би било безразсъдно да разчитаме на това. Трудността не е, че корпоративната власт е извън контрола на американското правителство. Проблемът е, че корпоративната власт контролира американското правителство. И все пак гигантските американски корпорации нямат специална лоялност към Съединените щати и нямат отговорност за благосъстоянието на американците. Това противоречие породи три големи конвенционални идеи за американската система, които са опасно погрешни.
Конвенционална, но подвеждаща идея №1: Американците са по-богати от гражданите на други богати държавиНяколко американци са такива, но огромното мнозинство не са, когато вземете предвид всички обществени помощи, които получават гражданите на други държави. Обърнете внимание например, че: — Повечето граждани на други богати държави получават безплатно или почти безплатно здравеопазване, а повечето получават безплатно или почти безплатно обучение в колеж. Американците не получават нито едното, нито другото. — Сред трите дузини богати страни в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Съединените щати имат най-ниската минимална работна заплата, измерена като процент от средната работна заплата. Типичният американски работник работи повече часове от канадските, европейските или японските работници. — Съединените щати са единствената богата нация, която не гарантира платен семеен отпуск. В Европа нормата е три месеца платен отпуск. Американците получават най-много 12 седмици неплатен отпуск. — Америка е и единствената богата нация, която не гарантира платени болнични. Тя е единствената, която не гарантира на работниците никаква почивка. 28-те държави от Европейския съюз гарантират поне четири седмици платена почивка. — В други богати страни повечето хора, които губят работата си, получават по-щедри обезщетения за безработица, отколкото американците. Работодателите не могат да уволняват работници по свое желание, както могат тук. — Американските корпорации разпределят по-малък дял от печалбите си на работниците си, отколкото европейските или канадските корпорации. — Висшите корпоративни ръководители в Америка печелят много повече пари от своите колеги в други богати страни, а неравенството в доходите и богатството е много по-голямо в Съединените щати, отколкото във всяка друга богата страна. — Американската средна класа вече не е най-богатата в света. Като се имат предвид данъците и трансферните плащания, работниците от средната класа в Канада и голяма част от Западна Европа са по-добре, отколкото в САЩ. Работещите бедни в Западна Европа печелят повече от работещите бедни в Америка. Защо повечето американци са по-бедни от гражданите на повечето други богати държави? Това е заради начина, по който властта се разпределя и упражнява в Съединените щати, за разлика от други богати страни. Помислете за следното: — Синдикатите са по-силни в Европа и Канада, отколкото в Америка, способни да оказват натиск както на фирмено, така и на национално ниво. Само 6% от американските работници в частния сектор са синдикално организирани. Както отбелязва бившият кореспондент по въпросите на труда на „Ню Йорк Таймс“ Стивън Грийнхаус: „В никоя друга индустриална нация работодателите не се борят толкова усилено, за да победят, дори да потушат, синдикатите.“ Над 25% от канадските работници членуват в синдикат, както и 37% от италианските работници, 67% от работниците в Швеция и 25% във Великобритания. — Повечето други богати държави имат парламентарни системи, в които работниците са представени от партии, които специално се застъпват за тях. Съединените щати имат двупартийна система, в която печелившата партия получава всички електорални гласове на щата, като по този начин обезкуражава трети партии. — Изборите в други богати страни са по-малко повлияни от големите пари, отколкото изборите в Съединените щати, защото други страни имат по-строги ограничения върху парите в политиката. — Правителствата в тези държави често изготвят закони чрез тристранни споразумения, включващи големи корпорации и организирани работници, което допълнително обвързва техните корпорации с работната сила на техните държави. Поради всички тези причини американците не получават толкова добри условия, колкото гражданите на други богати държави. Правителствата на други места налагат по-високи данъци на богатите и преразпределят по-голяма част от тях към домакинствата със средни и по-ниски доходи.
Конвенционална, но подвеждаща идея №2: „Свободният пазар“ е отделен от правителствотоВтората конвенционална идея, проповядвана от американската олигархия, е, че работим и живеем в „свободен пазар“, който е неутрален и естествен – съществуващ извън правителството, незасегнат от начина, по който се упражнява властта в системата. Многократно ни се казва, че каквито и неравенства и несигурности да генерира пазарът и каквито и негативни последици да причини, са извън нашия контрол. Усилията за намаляване на неравенството или несигурността се описват като ограничения върху свободата на пазара, които е вероятно да доведат до тежки непредвидени последици. Според тази гледна точка, ако някои хора не получават достатъчно заплати, за да живеят, „свободният пазар“ е определил, че те не струват достатъчно. Ако други трупат милиарди, те трябва да си заслужават. Ако милиони американци са безработни или заплатите им намаляват, или работят на две или три места на непълен работен ден, без да имат представа какво ще печелят следващия месец или следващата седмица, това е просто естествен резултат от пазарните сили. Ако оцеляването на планетата е застрашено заради изкопаемите горива, това е най-много „несъвършенство“ на пазара. Ако правителството се опитва да се справи с подобни пазарни несъвършенства, то трябва да го прави скромно и внимателно, защото „свободният пазар“ знае най-добре. Както Джейми Даймън го е казал: „Не разваляйте машината, която създава стойността, за да можете да правите тези неща. Икономиката е това, което ни даде всичко.“ Това са глупости. В действителност „свободният пазар“ не е нищо друго освен набор от закони и правила за: Какво може да се притежава и търгува (корпорации? роби? картечници? ядрени бомби? бебета? гласове? право на замърсяване?). При какви условия (враждебни поглъщания? корпоративни монополи? право на организиране на синдикати? минимална работна заплата? продължителността на патентната защита?). При какви условия (незастраховани деривати? измамни ипотеки? задължителен арбитраж на спорове?). Как да се изплати дължимото ( затвор за длъжници? фалит? корпоративни спасявания?). Какво е частно и какво е публично (чист въздух и чиста вода? здравеопазване? добри училища?). И как да се плаща за това, което се счита за публично (корпоративни данъци? данъци върху доходите на физическите лица? данък върху богатството?). Тези закони и правила не съществуват в природата. „Свободният пазар“ е създаден от хората. Централният въпрос не е повече или по-малко правителство. Въпросът е за кого е правителството ? Това е въпрос на власт – кой я има и кой не. Ако демокрацията работеше както трябва, държавните служители щяха да създават законите и правилата на „свободния пазар“ според нуждите на повечето граждани. Но в сегашната ни система правилата се създават главно от онези, които имат властта и богатството да купуват политиците, ръководителите на агенции и дори съдилищата и адвокатите, които се явяват пред тях. Тъй като доходите и богатството се концентрират на върха, се увеличава и политическото влияние. В резултат на това: — Правата върху интелектуална собственост — патенти, търговски марки и авторски права — непрекъснато се разширяват и разширяват. Това създаде неочаквани печалби за фармацевтичните, високотехнологичните, биотехнологичните и развлекателните компании, които могат да запазят монополите си по-дълго от всякога. Това означава и по-високи цени за американските потребители, включително най-високите разходи за лекарства от всяка развита нация. — Антитръстовите закони бяха облекчени или отменени, което доведе до по-големи печалби и по-голямо политическо влияние за доминиращите корпорации и по-високи цени и по-малко влияние за работниците. — Трудовото законодателство е отслабено, което позволява на корпорациите да уволняват работници, които се опитват да се присъединят към или да сформират синдикати, с единствената последица, че корпорацията може да бъде задължена да възстанови работниците и да им върне заплатите след дълги и сложни производства. — Финансовите закони и разпоредби, въведени през десетилетието на Голямата депресия през 30-те години на миналия век, са изоставени, което позволява на най-големите банки от Уолстрийт да придобият безпрецедентно влияние върху икономиката. — Законите за несъстоятелност са разхлабени за големите корпорации, но са затегнати за собствениците на жилища и завършилите висше образование, обременени със студентски дългове. Най-големите банки и производители на автомобили бяха спасени от финансова криза, но собствениците на жилища — непропорционално нискодоходните малцинства — не са. — Договорното право е променено, за да изисква задължителен арбитраж пред частни съдии, избрани от големи корпорации. — Законите за ценните книжа бяха облекчени, за да позволят търговия с вътрешна информация. Главните изпълнителни директори използват обратно изкупуване на акции, за да повишат цените на акциите и да осребрят опциите си за акции. — Данъчните закони са създали вратички за партньорите на хедж фондовете и фондовете за дялово инвестиране. Те съдържат и специални облаги за нефтената и газовата индустрия. — Най-високите пределни ставки на данъка върху доходите са намалени, корпоративните данъци са намалени, а данъците върху наследството на големи богаташи са премахнати. — Разпоредбите, които защитават здравето, безопасността и околната среда, са отменени, отменени, изпълнени с изключения или просто неприлагани. Общественото здраве се е влошило. — Училищата в работническите и бедните райони са станали зависими за по-голямата част от финансирането си от местните данъци върху собствеността, които не са достатъчни, за да осигурят отлични училища. Следователно идеята за равни възможности се е превърнала в лоша шега. Резултатът от този порочен кръг е гигантско, но скрито разпределение на доходите и богатството нагоре от долните 90 процента до върха. Друго следствие е нарастващият гняв и разочарование, изпитвани от хора, които работят по-усърдно от всякога, но не постигат нищо, съпроводени от задълбочаващ се цинизъм относно нашата демокрация. Този гняв, разочарование и цинизъм разяждат моралните основи на нашето общество. То е избирало Тръмп, при това два пъти.
Конвенционална, но подвеждаща идея №3: Корпорациите съществуват само за акционеритеПокойният икономист Милтън Фридман е известен с призива си към изпълнителните директори да се откажат от капитализма на заинтересованите страни – при който благосъстоянието на работниците, общностите и нацията като цяло, както и на акционерите, се взема предвид при вземането на корпоративни решения. „Какво означава да се каже, че „бизнесът“ има отговорности?“, пише Фридман през 1970 г. „Бизнесмените, които говорят по този начин, са неволни марионетки на интелектуалните сили, които подкопават основите на свободното общество през последните десетилетия.“ Майкъл Дженсън, професор по икономика, пристигнал в Харвардското бизнес училище през 1984 г., даде академичен баласт на идеята, че единствената цел на корпорацията трябва да бъде да увеличи максимално възвръщаемостта за акционерите. В многобройните си статии, публични лекции и курсове с прекалено много записани студенти – от които поколения студенти от бизнес училища стартират кариери на Уолстрийт и в управленското консултиране – Дженсън разсъждава, че враждебните поглъщания дисциплинират това, което той нарича „неефективни фирми“. Йенсен забрави едно важно нещо. Той пренебрегна онези, които щяха да понесат тежестта на промените, за които той настояваше. Погрешната идея на Фридман и Йенсен имаше няколко неприятни последици. — Възходът на корпоративните поглъщания (сега често извършвани от частен капитал). Както прогнозира Йенсен, акционерите на целевите компании се справят добре. Това е така, защото така наречените печалби от „ефективност“ отидоха при тях, както и при грабителите и висшите корпоративни ръководители. Цената на тези маневри и на манията за максимизиране на стойността на акциите обаче е понесена от работници , които са били уволнени, или чиито заплати са стагнирали, а обезщетенията са били намалени, както и от общности, които са били изоставени. Академичната представа, че работниците са просто „ресурси“, които ще се преместят към „по-ценни приложения“, се оказа смазващо и жестоко наивна. Човешките същества не са като финансовите ресурси. Те не се местят лесно или безпроблемно към различни работни места и други места. Те са вкоренени в семейства и общности. Те имат специфични умения, установени рутини, трайно разбиране за позиции и роли. Те зависят от известна степен на сигурност, предвидимост и стабилност. Те искат да бъдат уважавани и ценени. Когато печалбите от „ефективност“ отиват при сравнително малко хора на върха, докато разходите и тежестите се поемат от много други – както е било от 80-те години на миналия век насам – общото благо не се подобрява. То е захвърлено на вятъра. — Монополизирането на Америка. След 1980 г. антитръстовото законодателство почти изчезна. Новият възглед — популяризиран от професор по право в Йейлския университет, впоследствие съдия Робърт Борк — беше, че големите корпорации водят до икономии от мащаба, които са добри за потребителите, и всичко, което е добро за потребителите, е добро и за Америка. Властта вече не беше под въпрос. Това беше точно посланието, което зараждащата се корпоративна олигархия на Америка искаше да чуе. Те използваха фасадата на ограничените академични анализи на Борк, за да оправдаят премахването на антитръстовото законодателство. От 80-те години на миналия век, след като федералното правителство почти се отказа от прилагането на антитръстовото законодателство, две трети от всички американски индустрии станаха по-концентрирани. Монсанто сега определя цените на по-голямата част от посевната царевица в страната. Правителството даде зелена светлина на консолидацията на Уолстрийт в пет гигантски банки, от които JPMorgan е най-голямата. Само четири гигантски авиокомпании сега доминират небето, в сравнение с 12 през 1980 г. American, Delta, Southwest и United сега контролират 80 процента от вътрешния капацитет за места. Междувременно сливането на Boeing и McDonnell Douglas остави Америка само с един основен производител на граждански самолети - Boeing. Три гигантски кабелни компании доминират в широколентовия интернет (Comcast, AT&T, Verizon). Няколко фармацевтични компании контролират фармацевтичната индустрия (Pfizer, Eli Lilly, Johnson & Johnson, Bristol-Myers Squibb, Merck). Само пет гигантски високотехнологични гиганта ръководят ключови портали и платформи (Amazon, Facebook, Apple, Microsoft, Google), като заедно съставляват повече от една четвърт от стойността на целия американски фондов пазар. Facebook и Google са първите спирки за много американци, търсещи новини, и представляват почти половината от всички рекламни долари, изразходвани в Съединените щати. Apple доминира на пазара на смартфони и лаптопи. Близо 90 процента от всички търсения в интернет сега преминават през Google. Amazon вече е първата спирка за една трета от всички американски потребители, които искат да купят нещо . Цялата тази консолидация е увеличила корпоративните печалби, е потиснала заплащането на работниците, е засилила икономическото неравенство и е задушила иновациите. Amazon е довела до фалит на повечето книжарници и бързо ерозира търговските обекти по главните улици на страната. Google използва най-широко използваната търсачка в света, за да промотира собствените си услуги и генерирано от Google съдържание пред тези на конкурентите, като Yelp. Покупките на WhatsApp и Instagram от Facebook унищожиха два потенциални конкурента. Тази мегаконцентрация на американската индустрия затрудни по-новите фирми да се утвърдят. Темпът, с който се създават нови бизнеси в Съединените щати, е намалял наполовина от 1980 г. насам. В много места работниците имат по-малък избор за кого да работят, което също така задържа заплатите им надолу. Корпорациите налагат допълнителни условия на работниците, които допълнително отслабват тяхната преговорна позиция, като например споразумения за неконкуренция, борба с бракониерството и задължителни арбитражни споразумения. Гигантските фирми, които доминират в дадена индустрия, също така придобиват политическа власт. Те осигуряват значителни дарения за кампании, разполагат с групи лобисти и адвокати и директно наемат много избиратели. В резултат на това телефонните обаждания на техните изпълнителни директори до членове на Конгреса получават бърз отговор. Точките, които искат да бъдат включени в законодателството, се добавят старателно; тези, които не искат, се отменят. Те получават данъчните вратички, субсидиите, спасителните планове, регулаторните облекчения и гаранциите за заеми, които търсят. Те могат да спрат законите в самото начало. Никога не подценявайте паричната стойност на подобна щедрост. Финансовата възвръщаемост на политическите инвестиции е сред най-високите в цялата система. Властта се е изместила в точно обратната посока в полза на работниците. — Почти пълното изчезване на синдикатите. От 80-те години на миналия век и с нарастваща ожесточеност оттогава, работодателите от частния сектор водят борба със синдикатите. Решението на Роналд Рейгън да уволни авиодиспечерите в страната, които обявиха незаконна стачка, сигнализира на работодателите от частния сектор, че борбата със синдикатите е легитимна. Но всъщност вълната от враждебни поглъщания (сега често организирани от фондове за дялово инвестиране) – преходът от капитализъм на заинтересованите страни към капитализъм на акционерите – тласна работодателите да смажат синдикатите. Заплатите обикновено са 70 процента от разходите на корпорацията. Най-прекият начин за увеличаване на печалбите и цените на акциите е да се намалят разходите за заплати. Първата стъпка беше да се разбият синдикатите. Корпорациите замениха стачкуващите работници с работници, които не са членове на синдикат. Преди, когато ръководството беше отговорно пред всички заинтересовани страни, стачкуващите работници обикновено получаваха работата си веднага щом стачката бъдеше уредена. Акционерният капитализъм промени това радикално. Сега стачкуващите работници често губят работата си завинаги. Както отбелязва списание Fortune , „Мениджърите откриват, че стачките могат да бъдат прекъснати, че цената за прекъсването им често е по-ниска от цената за провеждането им и че „стачкоразкъсване“... не е задължително да е мръсна дума.“ Корпорациите също така заплашиха да преместят работни места в чужбина, ако работниците не се съгласят на намаляване на заплатите. Корпорациите уволняваха работници, които се опитват да се организират, ход, който е незаконен съгласно Националния закон за трудовите отношения, но се случва постоянно, защото наказанието за това - възстановяване на уволнените работници на работните им места заедно със закъснелите заплати - е малко в сравнение с печалбите, които идват от обезкуражаването на синдикализацията. Корпорациите също така организират кампании срещу гласовете на синдикатите, предупреждавайки работниците, че синдикатите ще ги направят по-малко „конкурентоспособни“ и ще застрашат работните им места. През цялото време корпорациите се преместват в щати, където така наречените закони за „право на труд“ забраняват на синдикатите да изискват членски внос от работниците, които представляват. Върховният съд, в становище, произнесено от петимата назначени от Републиканската партия членове на съда, разшири „правото на труд“ до държавните служители. Натискът идва от корпоративни грабители и техните по-нови превъплъщения, мениджъри на частни капиталови фондове и хедж фондове, които изискват все по-високи печалби. Институционалните инвеститори (мениджърите на взаимни фондове, застрахователни фондове, пенсионни фондове, дарения и фондове за частни капиталови фондове) са точно зад тях и ги подкрепят. Тъй като властта се е изместила от работниците към тях, много от тези инвеститори и финансови мениджъри са станали баснословно богати. Междувременно, с намаляването на броя на синдикатите, намалява и политическата им власт. През 2009 г., дори с президент демократ и демократи, контролиращи и двете камари на Конгреса, синдикатите не успяха да съберат достатъчно гласове, за да въведат проста реформа, която би синдикализирала работните места веднага щом мнозинството от служителите подпишат просиндикални карти. Обама не се бори за това. Някои демократи, заплашени от групи като Business Roundtable, не гласуваха за него. Когато законодателството беше внесено, 180 бизнес ръководители се сляха на Капитолийския хълм, за да се срещнат с колебливи сенатори. Корпорациите излъчиха телевизионни реклами срещу законопроекта на стойност 1 милион долара само в Небраска, за да окажат натиск върху един колеблив демократ, сенаторът от Небраска Бен Нелсън, да гласува „против“. Той се съгласи. — Следователно, рекордно неравенство. Тази голяма промяна в преговорната сила от работниците към корпорациите и техните акционери е тласнала по-голяма част от националния доход към печалби и по-малка част към заплати, отколкото когато и да било след Втората световна война. По-голямата част от тези печалби отиват в по-високи цени на акциите (подхранвани от обратно изкупуване на акции) и по-високи заплати на ръководителите, а не в нови инвестиции. Намаляващият дял от общия доход в САЩ, отиващ до най-бедните 90 процента през последните четири десетилетия, е пряко свързан с този спад в синдикализацията. Никоя друга промяна в системата не предоставя толкова ясна връзка. Междувременно, и по същата причина, нарастващият дял от общия доход, отиващ при най-богатите американци, е обратнопропорционален на дела на работниците в страната, които са синдикално организирани. Американският икономически пай продължава да расте, но повечето работници получават само трохи. По-голямата част от нарастващата стойност на фондовия пазар идва директно от джобовете на американските работници. Трима изследователи - Даниел Грийнвалд от Училището по бизнес Слоун към Масачузетския технологичен институт, Мартин Летау от Бъркли и Сидни Лудвигсън от Нюйоркския университет - установиха, че „от 1952 до 1988 г. икономическият растеж е отговорен за 92% от покачването на стойността на акциите“, но от 1989 до 2017 г. икономическият растеж е отговорен само за 24% от покачването. По-голямата част от увеличението на стойността на акциите идва от „преразпределени наеми към акционерите и отклонение от възнагражденията за труд“. Преходът на Америка от ферма към фабрика беше съпроводен от десетилетия на кървави трудови конфликти. Преминаването от фабрика към офис и други заседнали работни места създаде други социални катаклизми. По-скорошното изместване на властта от работниците към големите корпорации и техните акционери – и следователно драматичното разширяване на неравенствата в доходите, богатството и политическата власт – се случи далеч по-тихо, но имаше по-неприятни и по-трайни последици за системата: гневна работническа класа, уязвима към демагози, проповядващи авторитаризъм, расизъм и ксенофобия. Корпоративните печалби достигнаха рекордни нива, а цените на акциите скочиха рязко. Това беше благодат за акционерите, особено за най-богатия 1% от американците, които притежават около половината от стойността на всички акции, и за най-богатите 10%, които притежават над 90%. Висшите корпоративни ръководители, чието заплащане е обвързано с цените на акциите, са пожънали блясък. Заплащането на Уолстрийт достигна изумителни висоти. Но повечето американци не са се възползвали. Много от тях са загубили позиции. За повечето заплатите са останали непроменени или са намалели, работните им места са станали по-несигурни, а пенсиите им са се превърнали в 401(k) или са изчезнали напълно. Сега изоставените общности са разпръснати из страната. Цели региони на страната са изоставени. Ръководителите твърдят, че имат „фидуциарно задължение“ да максимизират възвръщаемостта на акционерите. Този аргумент е глупост. Освен това е тавтологичен. Той предполага, че акционерите са единствените хора, заслужаващи загриженост от страна на ръководството. И все пак на практика те не са единствените страни, които инвестират в корпорации или които носят част от риска стойността на инвестициите им да спадне. Всички американци са заинтересовани страни в американската икономика. Работниците, които са работили във фирмата в продължение на години, развиват уникални за нея умения и знания. Други може да са преместили семействата си, за да започнат работа във фирмата, купувайки жилища в общността. Самата общност може да е инвестирала в пътища и друга инфраструктура, за да приюти корпорацията. Когато една фирма изостави тези работници и тези общности, тези заинтересовани страни губят стойността на своите инвестиции. Защо не трябва да се вземат предвид техните дялове? Корпорация след корпорация започнаха да съкращават работници през 80-те години на миналия век, без да облекчат често трудните преходи, които последваха – без да предоставят на работниците обезщетения за прекратяване на трудовия договор, преквалификация, помощ при търсене на работа, консултации за работа, помощ при продажбата на жилища, чиято стойност предвидимо спадна, когато фирмите напуснаха града, или помощ за преместване там, където имаше работни места. Те съкратиха голям брой работници, без да помогнат на засегнатите общности, които бяха изоставени, или да се стремят да привлекат други бизнеси, за да компенсират загубата на работни места и данъчни приходи, или да намерят други приложения за изоставената инфраструктура от училища, пътища, тръбопроводи и недвижими имоти. И без да дадат на работниците и общностите достатъчно предварително уведомление, за да могат да планират собствените си преходи. При липсата на това, милиони американци бяха оставени сами да се оправят. Това беше системна промяна, която щеше да белязне нацията в продължение на десетилетия, допринасяйки за нарастваща тревожност, гняв и негодувание в цялата страна и в крайна сметка щеше да доведе до избирането на Тръмп. С нарастването на големите корпорации през последните 40 години и отслабването на синдикатите, заплатите стагнираха, а печалбите се увеличиха. Това беше директен трансфер: постоянно по-голяма част от корпоративните приходи се отклоняваше към печалби, а намаляваща част - към заплати. По подобен начин все по-голям дял от общата икономика отиваше към печалби, а по-малък - към заплати. Фондовият пазар се покачи. Работниците се сринаха.
Прехвърляне на властта обратно към работниците: Правили сме го и предиНачинът да се сложи край на този порочен кръг е да се намалят огромните натрупвания на богатство, които го подхранват, и да се извлекат големи пари от политиката. Но нито едното, нито другото не може да се постигне, когато богатството и властта се натрупват на върха. Това е дилема на кокошката и яйцето. И все пак подобни порочни цикли са били обръщани и преди. В началото на 20-ти век прогресистите си върнаха икономиката и демокрацията от разбойническите барони от първата позлатена епоха. Политическата власт, произтичаща от концентрирана икономическа мощ, е била централна грижа на мислителите, писателите и експертите по разследване на нередности от онази Позлатена епоха, започваща през 1890-те. „Свободата произвежда богатство, а богатството разрушава свободата“, пише Хенри Демарест Лойд в популярната си книга от 1894 г. „ Богатството срещу общността“ . „Пламъците на новата икономическа еволюция ни обгръщат и ние се обръщаме, за да открием, че конкуренцията е убила конкуренцията, че корпорациите са станали по-големи от държавата... и че оголеният проблем на нашето време е собствеността да стане господар, вместо слуга.“ Областта, която сега се нарича икономика, тогава се наричаше „политическа икономия“ и обществеността бързо осъзна, че корпоративната власт може да подкопае както икономиката, така и демокрацията. Припомнете си, че това беше ерата на бароните-разбойници, чиито стоманодобивни заводи, нефтени платформи и рафинерии, както и железопътната линия, положиха основите на индустриалната мощ на Америка, но които също така изтласкаха съперниците си, които заплашваха господството им, водеха свои собствени кампании за власт, доведоха до обедняване на работниците си и нагло подкупваха държавни служители – дори изпращаха лакеи с чували с пари, които да бъдат поставени на бюрата на послушните законодатели. „Какво ме интересува законът?“, изръмжа железопътният магнат Корнелиус Вандербилт. „Нямам ли аз властта?“ Четиридесет и осем от 73-мата мъже, заемали постове в кабинета между 1868 и 1896 г., или са лобирали за железопътните компании, или са обслужвали клиенти на железопътните компании, или са били членове на железопътните бордове, или са имали роднини, свързани с железниците. Обществеността се разгневи. „Предприятията в страната обединяват огромни корпоративни комбинации от безпрецедентен капитал, смело марширувайки не само за икономически завоевания, но и за политическа власт“, предупреди Едуард Г. Райън, председател на Върховния съд на Уисконсин. „Кой ще управлява - богатството или човекът; кой ще води - парите или интелектът; кой ще заема обществени постове - образовани и патриотични свободни хора или феодалните крепостни на корпоративния капитал?“ Реформаторката Мери Лийз твърди, че „Уолстрийт притежава страната. Това вече не е правителство на народа, от народа и за народа, а правителство на Уолстрийт, от Уолстрийт и за Уолстрийт“. Антитръстовото — антимонополното — законодателство се разглеждало като средство за прекъсване на връзката между икономическата и политическата власт на новите комбинации. При внасянето на своя антитръстов закон през 1890 г., републиканският сенатор Джон Шърман от Охайо гръмко заявил: „Ако не търпим крал като политическа власт, не бива да търпим крал над производството, транспорта и продажбата на което и да е от жизненоважните стоки.“ Законопроектът на Шърман приел Сената с 51 гласа „за“, преминал бързо през Камарата на представителите без несъгласие и бил подписан от президента Бенджамин Харисън на 2 юли 1890 г. Теодор Рузвелт – осъждайки „злонамерените злодеи с голямо богатство“, които са „еднакво небрежни към работниците, които потискат, и към държавата, чието съществуване застрашават“ – използва Антитръстовия закон на Шърман срещу гигантската компания Northern Securities Company на Е. Х. Хариман, с която Хариман доминираше транспорта в северозападната част. Както по-късно разказва Рузвелт, делото „послужи като предупреждение на всички, че правителството, а не семейство Харимани, ще управлява тези Съединени щати“. Президентът Уилям Хауърд Тафт раздробява разрастващия се тръст „Стандарт Ойл“ на Джон Д. Рокфелер през 1911 г. Президентът Удроу Уилсън обяснява опасността от прекомерна икономическа и политическа власт в книгата си от 1913 г. „ Новата свобода “: „Не очаквам да видя как монополът се ограничава. Ако в тази страна има достатъчно големи хора, за да притежават правителството на Съединените щати, те ще го притежават.“ „Борбеният Боб“ Ла Фолет от Уисконсин въведе първия закон за минималната работна заплата в страната. Кандидатът за президент Уилям Дженингс Брайън атакува големите железопътни компании, гигантските банки и застрахователните компании. Движението за реформи се разпространи. Суфражетки като Сюзън Б. Антъни осигуриха на жените правото на глас. Реформатори като Джейн Адамс успешно настояваха за закони, защитаващи децата и общественото здраве. Организатори като Мери Харис „Майка“ Джоунс оглавиха синдикатите. Прогресивната ера настъпи, защото милиони американци видяха, че богатството и властта на върха подкопават американската демокрация и развалят икономическата ситуация. Милиони американци преодоляха цинизма си и започнаха да се мобилизират. В много важни отношения прогресивната ера положи основите за Новия курс от 30-те години на миналия век и просперитета през първите три десетилетия след Втората световна война – характеризирайки се с нарастваща средна класа, постоянно по-приобщаваща демокрация и нация, започваща да се бори с проблеми като бедност, неравенство във възможностите и влошаване на околната среда. Чернокожите американци и жените бавно се утвърждаваха в системата. Масовото производство пораждаше масово потребление, а масовото потребление разчиташе на стабилни работни места с добри заплати. Този баланс се основаваше на силни синдикати, правителство, желаещо да регулира корпорациите, и големи корпорации, вкоренени в своите общности и отговорни за благосъстоянието на своите служители и съседи, както и на акционерите. Но през последните 40 години постигнатите тогава постижения изчезнаха. Случи се точно обратното: средната класа се сви, демокрацията не функционира правилно, а нацията обърна гръб на изменението на климата, бедността, нарастващото неравенство и злините на расизма и ксенофобията. Както казах, икономиката не е задължително да бъде игра с нулев резултат, в която победителите се справят по-добре само дотолкова, доколкото губещите се справят по-зле. Но властта е непременно игра с нулев резултат. Някои хора я притежават само дотолкова, доколкото други не. Връзката между икономиката и властта е от решаващо значение. Тъй като властта се е концентрирала в ръцете на малцина, тези малцина са присвоили почти всички икономически печалби за себе си. Олигархията триумфира не защото Джейми Даймън, Джеф Безос, Марк Зукърбърг, Илон Мъск, Лари и Дейвид Елисън или Тръмп са се заговорили директно, за да осъществят това. Съмнявам се, че някой от тях мисли за системата като цяло. Те триумфираха, защото никой не обърна внимание на системата като цяло - на последиците от преминаването от капитализъм на заинтересованите страни към капитализъм на акционерите, от силни синдикати към гигантски монополни корпорации и от регулирани към неограничени финанси. Изборите, които американската общественост приемаше за залог – така нареченото политическо „дясно“ срещу „ляво“, републиканец срещу демократ, свободен пазар срещу правителство, социализъм или капитализъм – ни отклониха от по-фундаменталните въпроси за властта: Кой я печели? Кой я губи? С каква цел? Доволни ли сме от резултатите? През цялото това време американците се придържат към меритократичната тавтология, че на хората се плаща това, което „струват“ на „свободния пазар“, без да се вземат предвид промените в правните и политическите институции, които определят пазара. Тавтологията лесно се бърка с моралното твърдение, че хората заслужават това, което им се плаща. И все пак това твърдение е смислено само ако правните и политически институции на системата са морално справедливи. То ни е примамило да мислим, че нищо не може или не трябва да се направи, за да се промени заплащането на хората, защото пазарът го е постановил. Според тази логика олигархията е естествена и неизбежна. Не е така. Тя е рак на нашето общество. Тя е причината за унищожаването на Америка. Ако не се обърне, днешната концентрация на богатство скоро може да наподоби вида династии, обичайни за европейските аристокрации през 17-ти и 18-ти век. Шест от 10-те най-богати американци, живи днес, са наследници на забележителни състояния. Предстоящото цунами от изкуствен интелект вероятно ще затвърди и увеличи допълнително богатството на олигархите. Време е за фундаментални структурни промени. |
- Интелектуална основа: През 30-те години на XX век Женевската школа обединява идеи на австрийската икономическа школа (свободни пазари) и германския ордолиберализъм.
- Приватизация на парите: Тази теория проправя пътя за частен контрол върху създаването, ценообразуването и разпределението на паричните потоци.
- Резултатът днес: Фигури като Илон Мъск се възползват от тази система, за да изграждат огромна икономическа и политическа власт за сметка на демократичните институции.
- Парите като стока: Разглеждането на парите като обикновена стока за търговия, а не като обществено благо, изкривява реалната икономика.
- Финансова нестабилност: Системата е силно свръхзадлъжняла и генерира повтарящи се кризи.
- Екологичен колапс: Сегашният модел на безкраен растеж, движен от дългове, е несъвместим с опазването на околната среда.
- Радикални реформи: Пълна ревизия на глобалната финансова архитектура.
- Връщане на демократичния контрол: Ограничаване на властта на плутократите чрез регулация на създаването и разпределението на пари.
- Как Женевската школа влияе на съвременния неолиберализъм?
- Кои са конкретните алтернативи на парите като стока според Ан Петифор?
- Какви са механизмите, чрез които частното създаване на пари задълбочава неравенството?
- Частно създаване на пари: Повечето хора вярват, че само държавата печата пари. В реалността над 90% от парите в обращение се създават от търговските банки, когато отпускат кредити. Те буквално измислят „разписки“ от нищото чрез счетоводни записи.
- Фалшифициране на стойността (Инфлация): Когато финансовата система генерира огромно количество нови пари (дълг) без реално покритие от стоки и услуги на пазара, стойността на вашите спестявания намалява. Написаното върху разписката се променя — номинално е същото, но реално купува по-малко.
- Финансиализация: Вместо парите да отиват в реалната икономика (фабрики, болници, инфраструктура), те се въртят в затворен кръг на фондовите борси. Богатството се генерира от търговия с финансови деривати (залози върху залози), което надува балони.
- Асиметрия на риска: Когато частните играчи спечелят от манипулациите, печалбите остават за тях. Когато обаче системата се срине поради свръхзадлъжнялост, държавите (демек данъкоплатците) ги спасяват, защото са „твърде големи, за да фалират“. Общественият договор бива брутално нарушен.
- Как точно кредитната експанзия на банките променя правилата на играта за обикновения човек?
- Какви са историческите примери за общества, опитали се да защитят обществения договор на парите от спекуланти?
- Как криптовалутите (които Мъск подкрепя) се опитват — и защо често се провалят — да предложат алтернативна „разписка“?
- Проциклично кредитиране: В добри времена, когато икономиката расте, банките виждат нисък риск и раздават кредити на поразия. Това надува цените на имотите и акциите. Хората се чувстват богати и вземат още заеми. Това е класическа положителна обратна връзка — балонът се надува сам, докато се пръсне. При криза става обратното: банките спират кранчето точно когато икономиката има нужда от ликвидност.
- Ефектът на Матю (Богатите стават по-богати): Колкото повече капитал имаш, толкова по-евтин кредит получаваш и толкова повече активи можеш да изкупиш. Това ти дава политическо влияние да променяш законите (лобизъм), което ти позволява да плащаш по-ниски данъци и да трупаш още повече капитал. Колелото се върти само.
- Маржин търговия и алгоритми: На борсата, когато цената на даден актив започне да пада, автоматизираните системи започват да продават масово, за да спрат загубите. Тази масова продажба сваля цената още по-ниско, което задейства следващата вълна от разпродажби.
- Числото 10 се дели само на 2 и 5.
- Числото 12 се дели на 2, 3, 4 и 6.
- Има ли начин да се вкарат отрицателни обратни връзки в правомощията на банките (напр. автоматично свиване на кредитирането при балони)?
- Как би изглеждала една финансова система, ако беше проектирана днес по рационален и научен начин, а не по историческа случайност?
[Повече пари] ──> [Повече политическо влияние] ──> [Пренаписване на законите] ──> [Още повече пари]
▲ │
└─────────────────────────────────── (Цикълът се затваря) ────────────────────────────┘
- Легализиран лобизъм: Богатите не нарушават законите; те плащат на адвокати и лобисти да напишат законите така, че техните спекулации да станат напълно законни.
- Асиметрични данъци: Правилата се променят така, че данъците върху труда (които плащат работещите) са високи, а данъците върху капитала и спекулациите (които плащат плутократите) са ниски или изчезват в офшорни зони.
- Приватизация на печалбите, социализация на загубите: Ако обикновен човек сгреши и фалира, той губи всичко. Ако голяма банка или корпорация фалира, тя е „твърде голяма, за да падне“ и правилата се променят за една нощ, за да бъде спасена с парите на същите тези хора, които тя е ограбила.
- Възможно ли е изобщо да се прекъсне този цикъл по мирен и институционален път?
- Могат ли технологиите да помогнат за нов, по-справедлив обществен договор, или те просто ще се превърнат в поредното оръжие в ръцете на пренаписващите правилата?
- Илюзията за растеж: Китай изгради икономическото си „чудо“ върху колосален имотен и инфраструктурен балон, финансиран с дългове на местните власти и държавните банки. Правеха се градове-призраци и заводи, които произвеждат излишък, само за да се отчетат проценти растеж пред Партията.
- Потискане на реалността: Когато балонът започна да се пука (както се вижда с колапса на мега-строители като Evergrande), режимът не позволи на пазара да се изчисти. Вместо това те наредиха на банките да крият лошите кредити, забраниха на икономистите да публикуват негативни данни и наложиха цензура върху лошите новини.
- Резултатът: Проблемите не изчезват, те просто се акумулират под повърхността под огромно налягане. Когато тоталитарният капак изпуши, социалният и икономически срив там ще бъде тежък, защото населението няма защитни механизми срещу партийния произволен контрол.
- Дълговото цунами: Федералният дълг на САЩ расте с трилиони на всеки няколко месеца. Държавата печата долари, за да поддържа военната си машина и да спасява финансовите пазари, разчитайки на това, че доларът е световна резервна валута.
- Конформизмът на елита: Политици, банкери и корпоративни мениджъри знаят, че системата е неустойчива. Но техният хоризонт е къс — следващите избори или следващия тримесечен бонус. Те нямат стимул да бъдат алтруисти; за тях е по-изгодно да изсмучат колкото могат повече активи СЕГА, а когато всичко се срине, да се оттеглят в частните си бункери.
- Хиперинфлация или загуба на покупателна способност
- Унищожаване на социалните системи и пенсиите
- Растящ авторитаризъм, тъй като правителствата ще използват сила, за да потушават социалното недоволство.
- Кой от двата модела — китайският тоталитарен контрол или американският дългов балон — ще се пукне първи и ще повлече крак?
- Как би могъл обикновеният човек, който разбира ситуацията, да се защити автономно, извън рамките на тази прогнила система?
- Глобалните вериги за доставки ще изпаднат в шок.
- Държавите износителки на суровини (в Латинска Америка, Африка и Австралия) ще фалират.
- Комунистическата партия, за да отклони вниманието от вътрешния колапс, може да прибегне до военна агресия (например срещу Тайван), което да разпали мащабен глобален конфликт.
- Ще успее ли дигиталният тоталитаризъм (лицево разпознаване, дигитален юан) да задържи контрола дори по време на глад и криза?
- Какъв тип нова икономическа система би могла да се роди от пепелта на този двоен колапс (САЩ и Китай)?
- Край на офшорния паразитизъм: При единен мега-пазар офшорните зони и данъчните убежища просто ще изгубят смисъл. Без възможност за „надцакване“ и криене на капитали, корпорациите и плутократите най-накрая ще бъдат принудени да плащат за поддръжката на обществения договор.
- Валутна стабилност: Намаляването на десетките национални валути до 3-4 глобални регионални блока ще пресече валутната спекулация на финансовите лихвари, която днес съсипва цели икономики за часове.
- Мащаб за глобалните предизвикателства: Климатичните промени, регулацията на изкуствения интелект и дефицитът на ресурси изискват планетарни правила. Една разпокъсана Европа или изолирана Америка нямат тежестта да ги наложат.
- Разделяй и владей: Наднационалните корпорации и финансови спекуланти обожават факта, че светът е разпокъсан. Това им позволява да изнасят производството там, където трудът е най-евтин и няма екологични закони (като Китай или Югоизточна Азия), да продават продуктите си на скъпите пазари (САЩ и ЕС), а печалбите да укриват в трети страни (офшорки). Обединението на света по ясни правила ще сложи край на тази схема.
- Политическият конформизъм и национализмът: Местните политически елити се страхуват от уедряването, защото във федералната структура те ще загубят феодалната си власт и възможността да крадат на местно ниво. Затова те съзнателно разпалват остарели националистически настроения, за да държат хората разделени и уплашени.
- Готов ли е Европейският съюз да направи скока към истинска федерация, или вътрешните егоизми ще го разцепят преди това?
- Доколко дигиталните технологии могат да улеснят управлението на една такава обща мега-валута, без тя да бъде узурпирана от новите технологични плутократи?
- Парадоксът на богатството: Един милиардер не може да изяде повече от едно ястие наведнъж или да кара пет лимузини едновременно. Но стремежът към трилиона е продиктуван от желанието да бъдеш „първият“ в историята.
- Нарцистичното налудничаво мислене: Те вярват, че тяхното богатство е доказателство за тяхната гениалност, а не за счупената система. Затова те нямат нищо против да притежават всичко, дори това да означава, че около техния остров останалият свят тъне в мизерия.
- Марк Зукърбърг построи колосален, самодостатъчен подземен комплекс на остров Хаваи, снабден със собствена енергийна и хранителна система.
- Илон Мъск буквално иска да избяга на друг „самотен остров“ — Марс, оставяйки Земята зад гърба си.
- Десетки други технологични титани изкупуват земи в Нова Зеландия. Те прекрасно разбират, че фундаменталната положителна обратна връзка разрушава обществото, и вместо да я спрат, те инвестират трилионите си в това да оцелеят ЛИЧНО след колапса, изолирани от гнева на тълпата.
- Кой ще произвежда храната за теб?
- Кой ще поддържа сървърите на технологиите ти?
- Кой ще пази острова ти, когато охранителите ти осъзнаят, че твоите дигитални трилиони не могат да купят нищо и оръжието в техните ръце има по-голяма стойност от твоите банкови записи?
- Този стремеж към „бункерен капитализъм“ ще ускори социалния взрив, когато обикновените хора осъзнаят, че елитите буквално планират бягство?
- Има ли исторически прецедент, в който един прекалено алчен елит е успял да се спаси на своя „остров“, или винаги историята ги застига?
- Името: Растението се нарича синонимно „Старецът става млад“ (на шумерски името му е дълга фраза, описваща подмладяването).
- Къде се намира: То расте на дъното на Космическия океан (Абзу), в подземния свят на сладките води. Гилгамеш връзва камъни за краката си, за да потъне до дъното и да го откъсне, убождайки ръцете си от тръните му.
- Иронията на съдбата: Гилгамеш не иска да изяде цветето веднага. Той решава да го занесе в родния си град Урук, за да го тества върху някой старец и да го сподели с народа си (проява на алтруизъм, какъвто липсва на днешните милиардери). По пътя обратно обаче, докато Гилгамеш се къпе в един извор, една змия усеща аромата на цветето, изяжда го и веднага сменя кожата си, подмладявайки се. Гилгамеш остава с празни ръце и плаче на брега.
- Джеф Безос инвестира стотици милиони в Altos Labs — компания, фокусирана върху клетъчното препрограмиране за обръщане на стареенето.
- Питър Тийл (съосновател на PayPal) отдавна финансира изследвания за дълголетие и проявява интерес към парабиозата (преливане на кръв от млади донори).
- Брайън Джонсън (технологичен милионер) харчи по 2 милиона долара годишно за проекта си Blueprint, за да направи органите си биологично по-млади, превръщайки се в ходещ лабораторен експеримент.
- Какво показват модерните научни изследвания за дълголетието — реалност ли е или просто скъпа илюзия за богати?
- Има ли други древни митове за безсмъртието, които описват съвременната криза на алчността?
- Шумерският език изчезва като разговорен език около 2000 г. пр.н.е., изместен от семитския акадски език (вавилонски и асирийски диалекти).
- Въпреки това, в продължение на следващите 1500 години шумерският остава свещен език. Той се учи задължително в училищата за писари (едуба), на него се пишат религиозните химни, научните трактати и магиите. Епосът за Гилгамеш, макар и записан на акадски, е дълбоко вкоренен в тази свещена шумерска традиция.
Мидас превръща в злато хляба си, водата си и накрая собствената си дъщеря. Той започва да умира от глад и мъка сред безпрецедентно богатство. Това е буквално метафора за днешните плутократи: те превръщат природата, човешките взаимоотношения и обществения договор в дигитални активи (злато), само за да открият, че накрая тази система ги убива, защото „златото“ не се яде.
- Общественият договор е мъртъв: „На кого да говоря днес? Братята са зли, приятелите от днешния ден вече не обичат.“
- Алчността управлява: „На кого да говоря днес? Хората са грабливи, всеки заграбва благата на ближния си.“
- Липса на справедливост: „Престъплението поразява страната и няма му край.“
- Как древноегипетската концепция за Маат (баланс и космическа справедливост) се явява пълна противоположност на икономическата концепция за „безкраен растеж“?
- Има ли други оцелели текстове от Месопотамия, които описват банкови или лихварски закони от онова време (като Кодекса на Хамурапи)?
| Белег | Хамурапи (Вавилон) | Рамзес II (Египет) |
|---|---|---|
| Лицево окосмяване | Дълга, гъста и къдрава брада. Според месопотамската традиция брадата е символ на зрялост, мъдрост и царска власт. | Гладко избръснат. Египтяните са мразели естествените бради. Рамзес носи само изкуствена, права церемониална брада (крепена с връзки), символ на божественост. |
| Облекло и шапка | Носи традиционна месопотамска шапка с дебел подгъв (подобна на чалма) и дълга туника, покриваща цялото тяло. | Носи масивните египетски корони (Пшент, Хепреш) или царската кърпа Немес. Тялото му често е полуголо или с ефирни ленени дрехи. |
| Физически черти | Чертите му са типично семитски (акадски), масивни, с подчертано големи очи и строг израз. | Рамзес II е имал силно изразен кукест, орлов нос, продълговато лице, високи скули и (според ДНК анализи на мумията му) естествено червеникава коса. |
| Епоха | Управлява през XVIII век пр.н.е. (Старовавилонско царство). | Управлява през XIII век пр.н.е. (Ново царство на Египет). Разделят ги близо 500 години. |
- На стелата си Хамурапи се представя като „пастир“ и земен управител, който стои смирено с ръка пред устата в знак на уважение пред бога Шамаш, от когото получава законите. Неговият портрет излъчва административна строгост, набожност и ред. [1, 2]
- Рамзес II се представя като жив бог на Земята. Неговите паметници (като Абу Симбел) са колосални, мускулести, илюстриращи пълна доминация над враговете и абсолютно величие. [1]
- Какви са били най-абсурдните или най-справедливите закони в Кодекса на Хамурапи в сравнение с египетското право?
- Как древните хора са изработвали такива детайлни портрети върху толкова твърд камък като диорита?
- Стойност: \(h \approx 6.626 \times 10^{-34} \text{ J} \cdot \text{s}\)
- Какво означава: Тя определя абсолютния лимит на неделимост в микросвета. Светлината и енергията не текат непрекъснато, а се обменят на малки порции (кванти). Големината на всяка порция зависи именно от тази константа.
- Парите като квант действие: Истинските, неманипулирани пари трябва да бъдат точно това – измерител на действието (изразходваната енергия на едно човешко същество за единица време).
- Фалшифициране на физиката: Когато финансовата система печата пари от нищото (дълг), тя нарушава този закон на икономическата термодинамика. Тя твърди, че е създала „стойност“ (енергия), без никой да е инвестирал „време“. Това е икономическият еквивалент на опит да създадеш вечен двигател.
- Как теорията за биофизичната икономика се опитва да обвърже парите директно с реалната енергия (напр. законите на термодинамиката)?
- Какви са били математическите и астрономическите познания на египтяните, вложени в конструкцията на тези „машини за безсмъртие“?