Извади и подреди стихотворенията от моя блог по някаква логична последователност . Ето конкретната публикация .
https://warofthecrickets.blogspot.com/2026/06/blog-post_20.html
Ето събрани и подредени в логическа последователност всички стихотворения от вашата публикация „Защотко“.
Морето
Обичам да го гледам от високо,
в лицето набраздено на мъдрец,
и мислите да рея без посока
със чайките по свежия ветрец.
Да чувствам, че земята е огромна
и кръгла, и безшумно се върти
изписана с циклони, като стомна
препълнена с надежди и мечти.
Макар и сам, да зная, че присъства
и взира се през моите очи,
безкраен разум, който не покръства,
а може с теб да седне и мълчи.
а вие дъската,
с която обяздвам вълните от болка и ярост ..
Перла във мойта корона-
обичам земята.
Тя е надежда за вечност,
хармония, младост.
Само частица от всеки от вас притежавам.
Вие сте конят препускащ, а аз съм ездачът.
Конят умира - животът напред продължава.
Да побеждавам е моята главна задача.
В играта със хаоса в себе си аз го приемам,
превръщам го в словото-разум, в любов и надежда.
Ти част си от мене, щом пишеш среднощна поема.
Препускай напред, все напред и назад не поглеждай.
Няма безсмъртие- вечен е само животът
Вчера е мъртво, а утре все още го няма
Вие сте думите, моята днешна голгота
Аз ви изричам със обич и болка голяма.
Вселената няма начало
и разумът също,
във форми различни се бори да просъществува
Животът е негово тяло
красиво, могъщо,
чрез него той в тази реалност отдавна нахлува
Суетна и жива в очите ви тя се оглежда-
вселената-моята майка и вечна невеста.
Милиарди галактики във телескопи подрежда,
а вие забивате нос късогледо в Авеста.
Какво да се прави- все още сте в детската стая,
очите ви слаби , а разумът тъй чернобял.
Подхвърлям религии, после на дявол се правя,
посрещам душите, изпълнен със мъдра печал.
Че техният дял е живота си пак да живеят.
Такъв е законът, не е той измислен от мен.
Със свойте дела след смъртта си те ще се слеят
и ще ги изпитват напълно ден подир ден.
Блъсни си главата в стената и тя ще отвърне-
такъв е законът, че всичко накрая се връща.
Щастливец е, който животът със обич прегърне
и другата буза когато е нужно обръща.
Обичам
Обичам във лятната вечер
Да гледам как в облак далечен
Луната огромна вълшебно изгрява
Обичам да слушам щурците
И шепота тих на липите,
Когато в прохладата славей запява
Пр : Обичам живота и пея
Да мразя почти не умея
Защото е кратък живота чудесен
Повярвай в мига на дъгата
Опитай да стигнеш мечтата,
Която превръща живота във песен
Обичам да пея с китара
На маса с компания стара
Обичам да скитам самотен по кея
Обичам смеха на децата
Обичам дъха на земята
Когато се вдига мъглата над нея
Пр:
Мен няма да ме публикуват . Аз съм #Питащият селянин със колелото и старият компютър
Душа беглец
Пристигнах на отчаян автостоп
в утроба на вмирисана чиния
и в тялото си влязох. После поп
печатите реши да ми набие.
И ревнах, протестирах, ала той
навярно бе от митниците тука.
Тъй малък бях, а те почти със бой
дамгосаха ме- ужким за сполука.
Играта ми разказваха роднини.
Глупаците не свършваха край мен.
Премигвах със очи наивно сини-
“не си човек” бе вечният рефрен.
Когато си поисках свободата
ми казаха, че паднал съм от Марс.
Тогава аз надникнах си в душата-
видях, че май не съм един от вас.
И там в далечни, други светове,
се скитах, разговарях със звездите,
а вие тук, нещастни зверове,
редихте си в панелки пещерите.
Къдяхте си тютюнец за уют,
бронирахте душите със омраза.
Цъфтяха само, лек срещу скорбут,
чушлета лютиви на перваза.
Не ви се сърдя. Вече ви простих.
Вий нямате вина, че сте такива.
Надявам се със някой глупав стих
да ви покажа друга перспектива.
За мене сте едно, не ви деля,
и повечето май сте идиоти.
Все свършвате по някоя беля,
воювате, нали сте патриоти.
От чувствата ви стадни е това-
пастирите делят ви и ви стрижат.
За овцепатриотните слова
ръцете им глупаци вечно ближат.
По цялата земица е така.
Работят ви дори научно вече.
Метан ви сторват, идват на крака…
Eх, глупав си, наивен си, човече.
За права бога трепа ли се?-да!
За каузи подобни също тъпи?
И мислиш да оставиш тук следа?-
Боите кървави са страшно скъпи.
Какво ти пречи да се помириш
със всичко живо- да си гледаш кефа.
Натягаш се, страхуваш се, слухтиш
какво ще каже оня горе, шефа.
Или крадеш за сигурност , така
за черни дни, за старини и внуци-
Илюзии! Голямата река
отнася и препълнени каруци.
Избягах на отчаян автостоп,
но пак съм тук със глупава амнезия.
Сърцето ми подсказва със синкоп,
че няма смисъл вече от поезия.
Една река с безброй души във нея
изгубени, превърнали се в камък...
Опитвам на брега и да живея,
във кулата на непристъпен замък.
Приижда. И в съня ми. Вероломно
дори по камъка надгробен ще удари.
Едно огромно същество бездомно
и сляпо по лицата сякаш шари.
Безсмъртие постигнато с цената
да се разкъсаш на безброй парчета,
да станеш глас в пустинята и вятър,
съновидение на цялата планета,
да си говориш сам и пророкуваш,
пред себе си молитвено да падаш
и да не знаеш за какво да съществуваш,
да се разпънеш и за себе си да страдаш…
Една река с фенери във нощта…
Съновидение. Бръмчене на монаси
и карнавал от пошла суета,
танцуващи бедра по пълни маси…
Безброй целувки, слюнка , гневен шепот.
Раззинати утроби, гроб до гроба
и страхове заръфали свирепо
душите денем и по тъмна доба.
Отчайваща и гнусна самота.
Ревящи странни зверове-тълпите.
Напукани и мляскащи уста.
И ауспуси димящи под колите.
И взривове, разкъсани месища.
Религии-безсмислен сурогат.
Една река течаща през бунища.
Това е Стикс или самият Ад.
А аз не мога просто да избягам,
защото няма , няма накъде
и на брега и късно нощем лягам,
а тя от сънищата птиците краде.
Една река, която щом те вземе
превръща те във мит или във кал
Да споря с нея просто нямам време
Живот-река препълнена с печал.
на волята му свише, непонятна,
подпираме живота си до скапване
с усмивка като плесен неприятна.
отлагаме агонии, защото
ни гледа някой страшно изпод вежди
и иска да повярваме в доброто,
в неверие, объркване и горест –
животът ни е опит за обичане,
а злобата – неизлечима болест.
и искаме да вярваме във смисъла,
но няма кой за пътя да попитаме
и пак луната виснала е кисела,
със звънките си и първични трели….
Защо душата не остава млада?!
Нима към ада пътя сме поели?!
че в гълъб слязъл Божи дух небесен…
Крещеше в мен надежда и омраза –
животът ми не беше никак лесен.
И аз залягах върху Божието слово
и жаждах да съм Негов син, и чудото
да стане лесно – ей тъй, просто наготово.
и да убият трябвало със камъни Мария,
че бил красавец светъл нейният любим…
Аз черен бях. Надсмивах се над тия.
сина си учеше на точност в занаята.
Не искаше да питам за направата
на този свят, човека и жената.
Веднъж попитах пратеник на Буда
наистина ли Яхве съществува.
Той каза: „Ако вярваш – има чудо.
Понякога във хора се прераждат
и слизат Буди да спасяват световете.
Животът е илюзия и жажда.
разгаря се и се превръща в страст,
поглъща те, съвсем ще те обсеби.
Ти търсиш Бог, а Той е всъщност в нас…“
че моят път ще бъде по-различен.
И много унижения познах,
и често сам пред Бога коленичех,
човеците на обич да науча.
Светът-геена бе раззинал паст
и ръфаше душите като куче.
словата на пророците да сбъдне!
И знаех – за това съм аз роден:
да бъда фар, че идват дните съдни…
Напразно носих кръста към Голгота.
Човекът си остана тъп дебил,
а словото – по-долу от живота.
че туй, което стори, му се връща,
че жъне туй, което сам посее,
че ножът срещу него се обръща.
за живото, неживото и Бога –
на себе си раздаваме шамари
и никой не отмерва с мяра строга.
За стореното трябва да си плащам.
И болката, и радостта голяма,
във мое име, Бог ми я изпраща…
Един прекрасен ден ще ме забравите.
Тогава пак ще се родя – красив и млад.
Свободен. Вече кръстове не правите.
един-единствен бог над мене се смили:
– Не знае никой – каза, – долче вита,
и ние някога човеци сме били.
когато се превърнеш в божество,
ще отпразнуваш свойто тържество,
а после ще се сринеш до земята,
ще лазиш като червей по дъната
на всички океани в тъмнотата –
утайка, скелет в глина, в бучка вар.
и пак си тор, а после – слънчоглед,
животно, може би човек, поет,
и червей – кръговратът продължава...
и сриваш се внезапно по отвеса.
Изобщо е илюзия прогресът
и никога не свършва карнавала.
и по вълната като бог сърфираш,
преследван от сирени и русалки.
Капан е хоризонтът ти, разчистен
от облаци, но ти не го разбираш –
изглеждат страховете малки, жалки...
ще рухне върху рифа от въпроси,
израснали от тъмното в душата,
а изгревът ще стане кървав залез...
Вълна горчива, времето те носи
към слънцето, а в края чака Хадес.
Как бог ще стана, после ще се срина?
Слънчасах май – на слънчице поспах.
Ще дойда да попитам догодина.
Наздраве
Когато си говорим със Христос
на чаша вино, тихо след вечеря,
опитвам се най- важният въпрос
за всички нас в душата да намеря.
Та питам го- кажи ми, Боже мили,
защо човекът все накриво стъпя?
Не ме божоствай-казва- нямам сили
да се оправя с хора толкоз тъпи.
И виж го Буда-дреме във нирвана,
светиите са вече доста дърти,
а Мохамед забравил за корана,
във райският харем отдавна кърти.
Отидоха се вече боговете-
разбрах те, че няма оправия.
Живеят си по другите планети
затуй налей със теб да се напием.