Отговорът е "НЕ"

 

Не помня от кога чета   този човек .  Не със всичко и не винаги съм съгласен , но очевадно  той е много полезен и има мисия да просвещава , да бъде глас на разума в лудницата .  Никой милионер, милиардер или  вече трилионер  няма да завлече  нещо в гроба . Богатството  е всъщност власт , властта на морковът , но когато тази власт се съедини с властта на тоягата  и словото , когато се концентрира  в олигархия  , автокрация и т.н.  Тя става опасна  и вредна за обществото .  Битката  е  това да не се случи завинаги  защото  когато се случи  човещината , свободата , дори разумът    са низвергнати .  Вместо власт на правото , на законът , вилнее егото  на по-силният , на богатите .  

от:	Робърт Райх (robertreich@substack.com)	дата:	05.06.2026 22:01
до:	didslpole@abv.bg

	Препратихте ли този имейл? Абонирайте се тук за още Не е само моята добра битка. Тя е на всички нас. Работа в процес на разработка Робърт Райх 5 юни   ПРОЧЕТЕТЕ В ПРИЛОЖЕНИЕТО   Приятели, Рядко споделям с вас нещо, написано за мен. Но реших да споделя тази статия от British Prospect, защото мисля, че тя добре обобщава работата ми (включително последната ми книга „ Coming Up Short “ и филма „ The Last Class “) и защото е малко вероятно да попаднете на нея от тази страна на океана. Добрият бой на Робърт Райх В продължение на десетилетия бившият министър на труда на САЩ води самотна борба срещу корпоративната алчност. Провали ли се? От Бенджамин Кларк 4 юни 2026 г. Робърт Райх е нисък: 1,50 м, за да бъдем точни. Той има множествена епифизна дисплазия, известна още като болестта на Феърбанк, рядко генетично заболяване, засягащо растежа на костите. През цялата си кариера в правителството и академичните среди, включително като министър на труда на Съединените щати при Бил Клинтън и икономически съветник на Барак Обама, Райх често се е шегувал с ръста си. В края на 90-те години на миналия век той е водещ на токшоу по PBS с покойния републикански сенатор Алън Симпсън, наречено „ Дългият и късият“ (Симпсън е висок 190 см). А когато Райх се кандидатира неуспешно на предварителните избори на Демократическата партия за губернатор на Масачузетс през 2002 г., той озаглавява книгата си „ Ще бъда нисък “. „ Бостън Хералд“ дори публикува заглавие на първа страница „Ниските хора са бесни на Райх“, защото се е шегувал с ръста му по време на кампанията. От заглавието „Coming Up Short“ (Предстоящо изоставане) може би очаквате новата книга на Райх да следва подобен модел. Но това, за разлика от по-праволинейните му полемични книги, е мемоар – и в него той разкрива, че ръстът му не винаги е бил повод за смях. По-специално, той описва подробно преживяванията си от тежък, травматичен тормоз като дете, като ръстът му го отличава от по-неприятните ученици като лесна мишена. Райх разказва за тактиките за оцеляване, които е използвал, включително намирането на доброжелателни по-големи ученици, които биха могли да действат като негови защитници. Един такъв ученик е Майкъл Швернер, чието любезно присъствие го кара да се чувства по-сигурен в училище. Вербуван от лидера на движението за граждански права Джон Луис да се включи като доброволец в Мисисипи, Швернер по-късно се присъединява към движението за граждански права и той и съпругата му помагат за регистрацията на афроамерикански избиратели по време на „Лятото на свободата“ в щата през 1964 г. Месеци по-късно, на 24 години, Швернер е убит от Ку Клукс Клан. Тялото му остава неоткрито в продължение на 44 дни. След като чува за убийството на Швернер, когато започва да учи в университет, нещо се променя в Райх. Той вижда, че по света има много по-могъщи и опасни насилници от тези, с които се сблъсква на детската площадка. Започва да гледа на тормоза не само като на междуличностно предизвикателство, с което се е сблъсквал, но и като на структурно състояние на обществото. От политиката и икономиката до отношенията между половете и закона, насилниците са навсякъде. И доста често те побеждават. „Когато бях млад мъж“, казва ми Райх от своето проучване в Бъркли, Калифорния, „разбрах, че тормозът всъщност е метафора за всякакви злоупотреби с власт. Мъже тормозят жени, бели расисти тормозят чернокожи и кафяви хора, или работодатели тормозят служители.“ Неговите собствени преживявания, казва той, са затвърдили „цялото му убеждение, че нашата морална отговорност е да защитаваме слабите от силните“. Той си спомня как баща му, прогресивен еврейски републиканец, е крещял „кучи син“ на политически фигури, които е смятал за побойници – като сенатор Джоузеф Маккарти – когато са се появявали по телевизията му. Междувременно Райх се вдъхновява от наследството на популистки демократи като Франклин Д. Рузвелт, когото вижда като противоотрова срещу хулиганите по света. Това го насочва към мисия в реформаторските среди на правото и управлението. Но първо, той се нуждаел от обучение. Младият Райх пътувал до Ню Хемпшир, за да учи в колежа Дартмут, част от Бръшляновата лига, където отишъл на среща с Хилари Родъм от изцяло женския колеж Уелсли. По-късно той ще се срещне със своя колега от университета Роудс Бил Клинтън на трансатлантически кораб на път за Оксфордския университет. Младият Клинтън предложи на болния от морето Райх утешителна купа пилешка супа. По-късно те се мъчеха дали да избегнат повиквателната си служба във Виетнам, което би съкратило обучението им в чужбина. Райх за малко не успя да се включи заради ръста си (с един инч по-нисък), докато Клинтън трябваше да измисли по-сложно извинение, което по-късно щеше да го преследва политически. По-късно те заедно посещават Юридическия факултет на Йейл, където Райх запознава Клинтън с Хилари Родъм, а останалото е политическа история. (Райх с Бил Клинтън, 1993 г. Снимка: Associated Press / Alamy) Друг техен съученик, Кларънс Томас, сега е консервативен съдия във Върховния съд. Според Райх, „ръката на Кларънс никога не е била във въздуха. Не си спомням да е казвал нещо, някога.“ Междувременно, „Бил никога не е бил в час“. Оттам Райх преминава от правителството към академичните среди и обратно, ставайки все по-прогресивен с нарастването на известността си. Но с по-големия достъп до залите на властта се появява и пълзящо чувство за отчуждение от машината на Вашингтон, която сякаш все повече се смазва от големи корпоративни донори и става все по-отзивчива към техните искания. Скоро той се превръща в трън в очите на подобни лобисти. Напрежението се капсулира в края на 90-те години на миналия век от това, което беше наречено „битката на Бобовете“ – дългогодишно несъгласие между Райх и Робърт „Боб“ Рубин, министър на финансите на Клинтън. То беше далеч по-малко остро, отколкото го представяше пресата – „Харесвах Боб. Често вечеряхме заедно“, пише Райх – но двамата служители въпреки това имаха „две фундаментално различни гледни точки, не само за това какво [Клинтън] трябва да прави, но и по-общо за ролята на правителството“. Рубин е прекарал кариерата си на Уолстрийт, включително 26 години в Goldman Sachs. Пътувал е до Вашингтон от Ню Йорк с частен самолет. Той е наблягал на намаляването на дефицита и дерегулацията на финансовия сектор, което според него ще стимулира икономиката и в крайна сметка ще даде възможност за повече социални разходи. Райх, от друга страна, се е застъпвал за бързи публични инвестиции в образованието, грижите за децата и здравеопазването и е подчертавал необходимостта от спиране на нарастващото неравенство. Райх защитаваше позицията си енергично, често използвайки факта, че е единственият член на кабинета, достатъчно дребен, за да се побере на седалката на лимузината на Клинтън, за да лобира пред него насаме. Но Клинтън като цяло заставаше на страната на Рубин по повечето въпроси – „не защото [той] имаше по-добри аргументи“, пише Райх, а защото „Бил беше сплашен от Уолстрийт“. Райх беше единственият член на кабинета, достатъчно дребен, за да се побере на подвижната седалка на лимузината на Клинтън, откъдето можеше да го лобира насаме. В крайна сметка Райх се оттегли от кабинета на Клинтън, за да прекарва повече време с децата си, което му позволи да изрази опасенията си по-публично. И все пак, когато разказва за прехода си от мъдрец на демократическия естаблишмънт до гласовит критик, тонът на Райх е почти мрачен. В опит да се изправи срещу икономическите побойници, Райх смята, че неговото поколение демократи „се е провалило“. Именно тук се завръща полемичната му острота – мемоарите му не преразказват живота му, а чрез него и неотдавнашната история на американския либерализъм, за забавление. Вместо това, те са поучителна история за следващото поколение, което според него е било разочаровано дори от своите добронамерени предци. Аргументът на Райх е, че след избирането на Роналд Рейгън американският либерализъм не е успял да спре силите на Уолстрийт – и твърде често е бил съблазняван от тях. Кариерата му е самотна борба да предотврати този резултат и да измести икономическата програма на Демократическата партия наляво. Когато разказва историята си, Райх се съпротивлява на очевидната метафора за Давид и Голиат – малък човек срещу големия бизнес. Но крайното му поражение сякаш тежи много върху него. Райх оплаква пропуснатите възможности и случаите, в които е могъл по-ефективно да промени мнението. Четвъртият раздел на книгата му, посветен на времето му в правителството, е озаглавен просто „Провал“. Този провал, твърди той, е довел до загуба на поддръжниците на Демократическата партия от работническата класа, много от които са се настроили за демагогията на движението „Мага“. Той определя цената на този провал безцеремонно, наричайки Тръмп „неофашист“, който изковава „диктатура“ – „и използвам термина диктатура съвсем умишлено“, казва ми той. Роден в еврейско-американско семейство през 1946 г., Райх е изпълнен с потъващото чувство, че историята се приближава към момент на затваряне на кръга. Въпреки че сега прекарва голяма част от времето си в селските райони на Калифорния (по-ранните опити да интервюира Райх бяха осуетени от прекъсващия Wi-Fi, страничен продукт на честите бури), Райх поддържа връзка с Бъркли, където е преподавал 17 години до пенсионирането си в края на 2023 г. Академичната му кариера е продължила повече от четири десетилетия, включително преподаване в Харвард и Брандейс. Заобиколен от прашни книги и стар глобус, той изглежда и звучи почти като професор отново. Но Райх предава много повече чувства от средностатистическия професор по публична политика, които той изразява главно с ръцете си. В „Последният час“ , документален филм за последния му семестър на преподаване в Бъркли, той се оплаква, че твърде много студенти са „свикнали да абсорбират данни, за да ги избълват на изпити“. Вместо това Райх се опитва да използва данни, за да се докосне до емоциите им. Когато темата е разминаването между свръхбогатите и всички останали през последните 40 години, кой може да го вини? „След Рейгън, американският либерализъм не успя да обуздае силите на Уолстрийт – и твърде често е бил съблазняван от тях“, казва Райх. Сега Райх е насочил вниманието си към повишаване на съзнанието на следващото поколение – и не само в класната стая. Той участва в документалния филм на Netflix от 2017 г. „Спасяването на капитализма“ и дори се появи в „Семейство Симпсън“ , обяснявайки упадъка на американската средна класа. И въпреки че е почти на осемдесет години, той се превърна в нещо като звезда в TikTok с над 1,4 милиона последователи. За това той благодари на сина си – Сам Райх предположи, че кратките видеоклипове биха били по-ефективно средство от книгите за предаване на идеите му на по-младото поколение. „Вярвам, но нямам начин да докажа, че съм най-възрастният човек, който танцува fastdance в TikTok“, признава Райх. Въпросното видео, в което той танцува на аудио семпъл, озаглавен „красив млад twerkalator“ под текст „Той „радикален левичар“ ли е или просто смята, че милиардерите трябва да плащат повече данъци от учителите?“, е гледано повече от 2,2 милиона пъти. Голяма част от доверието му сред тази по-млада аудитория произтича от усещането, че е бил пророчески относно опасностите от неравенството – или, както той го определя в „ Coming Up Short“ , „за съжаление пророчески“. Книгата дори съдържа меморандум до Клинтън от 2 октомври 1994 г., в който той пише: „Печелившите компании трябва да споделят част от нарастващите печалби със своите служители.“ Меморандумът не получи отговор. Но наистина ли Райх е бил толкова последователно скептичен към Вашингтонския консенсус, както сега твърди? Миналата година в American Prospect (без връзка с тези страници), списание, което Райх е помогнал да се създаде, неговият съосновател Пол Стар написа: „[Райх] не казва много в мемоарите си за значителната промяна в политиката си, откакто се е изстрелял в национален мащаб.“ Стар твърди, че Райх може би е бил по-неолиберален в начина си на мислене през 90-те години и по-скоро в полза на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), отколкото може да изглежда от книгата му. Когато отправям тази критика към Райх, той отвръща, че „винаги е бил загрижен“ за споразумението, което е позволило на американските индустрии да прехвърлят производствени работни места от „ръждясалия пояс“ в Мексико. Но „не можех да изразя публично опасенията си, защото бях министър на труда в администрация, която подкрепяше НАФТА. Винаги е компромис. Когато си в администрация, която прави нещо, което не искаш, подаваш ли оставка или смяташ, че можеш да се справиш по-добре, като останеш, поне за известно време? Аз избрах второто.“ Стар твърди, че Райх е застъпвал силно НАФТА, преди да влезе в кабинета на Клинтън. Въпреки че по това време е било предвидено то да бъде съчетано със Закона за правата на повторно заетост, за да се повиши квалификацията на засегнатите работници – идея, която в крайна сметка е била отхвърлена. Райх обаче признава, че е променил мнението си по едно нещо: причините за нарастващото неравенство. „В продължение на много години смятах, че основните причини са глобализацията, съчетана с технологичните промени“, казва ми той. Но „пропусках един много важен фактор, а именно властта, която идваше от големите пари в нашата избирателна система. [Тя] променяше правилата на пазара в полза на богатите хора и срещу всички останали.“ По време на разговора ни Райх се връща към тази основна тема с посланието на други американски прогресисти като Бърни Сандърс и Зохран Мамдани – идеята, че всичко в крайна сметка се свежда до извращение на политическата система от икономическите елити. Някои може да сметнат това за рефлексивно или редуктивно. Но други го намират за смело и последователно. Независимо дали е имал дамаскински обръщение или винаги е бил с една крачка напред, моето впечатление от Райх е с почти болезнена искреност. Нещо, което неговите леви поддръжници биха могли да намерят за изненадващо, е дългогодишното приятелство на Райх с някои консервативни републиканци, включително покойния Алън Симпсън. В книгата той нарича връзката си със Симпсън „незаконна афера“, като странната двойка се измъква да обядва заедно, без да каже на служителите си, които ги съветват да не бъдат виждани заедно във Вашингтон от страх да не отчуждят съответните им поддръжници. Предполагам, че на Райх би му било по-трудно да изгради подобни съюзи през пътеката във Вашингтон днес и той категорично се съгласява: „Уважавах много [републиканци]. Но... те вече нямат никаква друга цел освен да одобряват какво иска Тръмп. Той е прочистил Републиканската партия от всеки, който не го подкрепя лично.“ Съществува и друга критика към разказа за провала на Райх: че той е бил доста успешен в насочването на демократическия дневен ред през последните години като коментатор, може би дори повече, отколкото като държавен служител. Дали не се самоподценява? Дали следващото поколение прогресивни демократи имплицитно са ученици на Райх? „Има няколко демократи, които наистина заявяват какво трябва да се направи“, признава той. „Но има твърде много демократи, които все още вярват, че това, което Демократическата партия трябва да направи, е да се премести в центъра, като Рам Емануел [бивш началник на кабинета на Обама], които всъщност не демонстрират никаква представа какви са истинските залози в днешно време.“ Може би уменията му са по-скоро на педагог, отколкото на бюрократ или политически писател. Райх никога не е вярвал, че е постигнал голям успех в управлението, а книгата каталогизира поредица от дребни административни и PR гафове. Но в „Последният клас“ той е бил видимо емоционален, когато се е отказал от истинската си страст: преподаването. Подозирам, че никога не е искал наистина да спре. В годините преди пенсионирането си Райх установява, че много от учениците му са обзети от песимизъм. Те са толкова загрижени за траекторията на икономическото неравенство и нарастващия авторитаризъм, че той ги идентифицира, наред с бързите климатични промени и влошаването на околната среда, че някои дори се наричат ​​членове на „последното поколение“. Но Райх ги умолява да не позволяват на тези чувства да се превърнат в нихилизъм. Наскоро той произнесе речта си по случай дипломирането в Бъркли пред повече от 7000 абсолвенти. „Казах им недвусмислено, че разчитаме на тях“, казва ми той. „По отношение на тази битка между демокрацията и авторитаризма, по отношение на това да направим системата по-справедлива.“ „Песимизмът е нещо нормално и е разбираем“, казва ми той. „Но ако се превърне в цинизъм и безнадеждност, тогава се тревожа, защото [това са] последните убежища за хора, които не чувстват, че имат отговорност, свобода на действие или способност да променят системата. И ако не става въпрос за млади хора, не знам кои ще бъдат.“ Ако не друго, разказът на Райх отвътре показва, че въпреки областите, в които неговото поколение се е провалило, ходът на историята не е неизбежен. Хората все още могат да променят траекторията на политиката. И ако неговите ученици и почитатели успеят, той ще е изиграл своята роля. Споделяне Радвам се, че можете да сте тук днес. Моля, помислете дали да не станете платен абонат на тази общност, за да можем да направим още повече. Надстройте до платено ЕК: България събира малко данъци, плоският е ... Mediapool.bg https://www.mediapool.bg › Бизнес преди 13 часа — ЕК подчертава, че като цяло България събира твърде малко данъчно-осигурителни приходи като процент от БВП – около 30%, докато средното за ЕС ...

Когато държавата казва „няма пари“ Две теми очертаха седмицата - бюджетът и незаконното строителство в местността “Баба Алино” край Варна. Едната е за публичните пари, другата за институциите. Общият въпрос е един: какво се случва, когато държавата оставя течовете отворени твърде дълго. Силната държава започва от ясната сметка - какви приходи събира, какви разходи допуска, кой носи отговорност и кои решения защитават обществения интерес. Дефицитът се пише с решения Дефицитът не е природно явление и не се появява сам. Той се оформя от бюджета, който Министерството на финансите предлага - от приходите, разходите, контрола и политическите приоритети. Затова решението започва от финансовия министър: каква сметка ще внесе, кои разходи ще защити, кои ще зачеркне и как ще подреди приоритетите на държавата. Днес отново ни плашат с дефицити от 6-7%, както през 2023 г. Тогава показахме, че този сценарий може да бъде овладян - при добре подредени приоритети бюджетът беше внесен с 3% дефицит, а годината приключи с 2%. Това може да стане и сега, когато сметката започне от контрол върху разходите, ясна оценка кое е необходимо и воля да се спрат течовете. Първата работа при всяко “няма пари” е да се мине с червеното моливче през ненужните разходи и решенията, които натоварват бюджета без реална полза за хората. Така България може да остане в разумната рамка, без да влиза в процедура за свръхдефицит и без Европейската комисия да налага тежки мерки отвън. България има ресурс, когато публичните пари се управляват с ред, контрол и приоритети. Големият въпрос е дали държавата първо ще подреди сметката и ще спре разхищението, или отново ще търси най-лесния начин да прехвърли цената към гражданите. По темата: Асен Василев в БНР “12+3” По темата: Асен Василев в БНТ “Още от деня” Асен Василев от трибуната на Народното Събрание “Баба Алино” и държавата, която е трябвало да види Казусът “Баба Алино” вече е повече от история за незаконно строителство край Варна. Той показва как сигнали, проверки, документи и институции могат да съществуват едновременно, докато реалната реакция закъснява. Най-важният факт в тази хронология е, че именно Община Варна стига до конкретно действие - издаден е акт за спиране на строителството, докато в същото време държавните институции, които имат ключова роля в контрола и законността - ДНСК, ДАНС и прокуратурата - са действали със широко затворени очи. Имало е проверки, доклади, преписки и сигнали, но те не са спрели процеса навреме. Затова основният въпрос вече е ясен: кой е знаел, кой е имал правомощия да действа и защо държавата се задейства едва когато щетите вече са публични. Законността изисква еднакъв стандарт, ясна отговорност и институции, които не оставят проблемите да растат зад гърба на гражданите. Тук темата отново опира до контрол. Ако при бюджета въпросът е къде изтичат публичните пари, при “Баба Алино” въпросът е къде се е изгубила държавната реакция. И в двата случая гражданите имат нужда от държава, която действа навреме, пази правилата и не позволява отговорността да се размива. Още по темата: декларацията на Велислав Величков Още по темата: Бойко Рашков Свободната политика се крепи на свободни хора Силата ни идва от онези, които вярват в честна, европейска и подредена България. В момент, в който публичната субсидия намалява, устойчивостта на нашата дейност зависи все повече от вас - хората, които вярват в каузата. Вие ни позволявате да продължим да настояваме за контрол, законност и отчетност - независимо от натиска, шума и опитите важните теми да бъдат изместени. Малките суми, когато са постоянни, правят голямата промяна възможна. Дари Не пропускайте:

!Основни критики на Европа към данъчната ни система

• Липса на необлагаем минимум: Според ЕК сегашният модел натоварва най-тежко хората с най-ниски доходи.
• Ниска събираемост: България събира значително по-малко данъчни приходи в хазната спрямо средните нива за Европейския съюз.
• Огромна сива икономика: Делът на скрития сектор у нас остава сред най-високите в Общността.
• Несправедливо разпределение: Плоската ставка не помага за намаляване на социалното неравенство. [1, 2, 3]

• Kristalina Georgieva posted: Economics is being reshaped — across trade, finance, technology, and security. The… Comment Economics is being reshaped — across trade, finance, technology, and security. The key question is how to build resilience while preserving the benefits of cooperation. Read more in the latest issue of our F&D magazine: https://lnkd.in/eKiGQysx.

  Christine Lagarde posted: I would like to thank Madis Müller, Governor of Eesti Pank | Bank of Estonia , for his… Comment Икономика и финанси ЕЦБ все още не бива да повишава лихвените проценти Филип Льогрен обяснява, че макар данните да са причина за бдителност, затягането на паричната политика би било опасно преждевременно. Evgeni Kanev • 1st Founder & Managing Partner of M&A Advisory Company Maconis LLC 12h • Edited • Финансовата политика на новата власт - мое интервю пред БНР (в коментари) Процедура за свръхдефицит "Всъщност няма нищо страшно. Дори напротив – това е полезно, защото в контекста на еврозоната се засилва контролът, който Европа упражнява върху нашите финанси, така че да не се харчи повече, отколкото реално се изкарва. Големият проблем в бюджета не дойде от пенсиите. Да, те увеличиха бюджетното бреме, но икономиката все още работеше добре. Проблемът дойде през 2024 г., когато бяха въведени автоматичните формули за растеж на бюджетните заплати. Заплатите в сектор "Сигурност" – най-вече полиция и служби – се увеличиха шоково, от 50% до 75%. След това върху тези вече високи заплати беше наложена и формула за индексация. Така бюджетът се "счупи" през 2025 г., въпреки че Европейската комисия отчете, че ако се изключат военните разходи, дефицитът все още е в рамките на 3%. Но тенденцията е негативна: огромни заплати, липса на съкращения в държавната администрация, която расте, докато населението намалява – всичко това води до устойчив дефицит. Европейската комисия открива процедура, която не означава санкции. Тя означава, че България трябва да предложи програма за намаляване на разходите така, че дефицитът да бъде удържан до 3%. Ако предложим програма, която бъде одобрена и приложена - ще излезем от процедурата. Но програмата трябва да е реалистична и да гарантира ограничаване на дефицита – тоест разходите да не растат по-бързо от приходите. Комисията даде примери какво може да включва такава програма. Една от ключовите мерки е съкращаване на държавната администрация. Изборите са ясни: или се пипат социалните разходи, или се пипат разходите за държавната администрация, или се съкращава капиталовата програма. И точно тук е проблемът на управляващите: трябва да намерят как да съкратят разходи така, че техните лобита да са доволни, държавната администрация да е доволна, и в същото време да няма протести от хората, чиито доходи ще бъдат намалени или чиито данъци ще бъдат увеличени. Вярно е, че имаше периоди, в които заради политическа нестабилност и липса на воля, се правеха повече разходи, отколкото е нужно. Когато няма ясно мнозинство, популизмът расте – всеки се опитва да дърпа към себе си, за да се хареса на избирателите преди поредните предсрочни избори. Това води до лоша финансова дисциплина. Но дори в такава ситуация успявахме да закърпим бюджета в рамките на 3%. Въпросът е: защо сега не може да бъде закърпен бюджетът при положение, че имаме 20% увеличение на приходите? Защо продължават да се трупат огромни дефицити? Това е големият проблем пред управляващите."

  Когато пазарите работят на празно Мохамед А. Ел-Ериан предупреждава, че готовността за продължаване на разходите в крайна сметка ще надмине способността за това.

Контекст на искането и реакцията у нас

Искането на Брюксел бе публикувано в годишните препоръки за България. Премиерът Румен Радев коментира ситуацията, като обясни, че процедурата за свръхдефицит се дължи на скрит дефицит от над 2,2 милиарда евро под формата на неплатени фактури, завещани от предишните редовни управления. [1, 2, 3, 4]

Въпреки натиска от ЕК и редовните препоръки от Международния валутен фонд (МВФ) за въвеждане на прогресивно облагане, сред водещите политически сили в българския парламент има консенсус за запазване на 10% плосък данък с аргумента да не се натоварва бизнесът и да не се стимулира допълнителна инфлация. [1, 2]

Отговорите на AI може да съдържат грешки.

Препратихте ли този имейл? Абонирайте се тук за още Кой е най-отговорен за монополизацията на Америка? Подсказка: Бях в неговия клас Робърт Райх 5 юни   ПРОЧЕТЕТЕ В ПРИЛОЖЕНИЕТО   Робърт Борк Приятели, Тази сутрин се фокусирах върху Chevron и монопола на големите петролни компании – и значението на прилагането на антитръстовото законодателство. Бих искал да ви дам малко повече информация за това какво се случи с антитръстовото законодателство в Америка. Независимо дали става въпрос за големите петролни компании, големите селскостопански компании, големите технологични компании, Kroger и Albertsons, доминиращи пазара на хранителни стоки, или за големия изкуствен интелект (Anthropic, OpenAI и SpaceX), корпоративната концентрация е във възход. И социалните му разходи нарастват. — Типичното американско домакинство плаща повече от 5000 долара годишно, защото корпорациите могат да повишат цените си, без да се страхуват, че конкурентите ще отвлекат потребителите. — Подобна корпоративна пазарна мощ е и основен фактор, движещ инфлацията. — Огромните корпорации също така потискат заплатите, защото работниците имат по-малко работодатели, от които да получат по-добри работни места — което ограничава способността на работниците да договарят по-високи заплати и обезщетения. Според Съвместния икономически комитет на Конгреса на САЩ , този спад в силата за договаряне на пазара на труда струва на американските работници повече от 1 трилион долара годишно. — А корпоративните гиганти също така подхранват огромни потоци от големи пари в политиката (едно от основните предимства на големия размер). И все пак федералните съдилища бавно предприемат каквото и да било по въпроса. А заможните интереси – както е показано на редакционните страници на Wall Street Journal и Washington Post – твърдят, че антитръстовото законодателство не трябва да се прилага. Защо? Заради човек на име Робърт Борк. За първи път срещнах Борк през септември 1971 г., когато посещавах курса му по антитръстово право в Юридическия факултет на Йейл. Спомням си го като едър, внушителен мъж с червена брада и вечно намръщена физиономия. Тогава той беше едва на около 45 години, но изглеждаше нетърпелив и отегчен с нас (в този клас бяха и Хилари Родъм и Бил Клинтън). Продължавахме да оспорваме неговото мнение, че единствената легитимна цел на антитръстовото законодателство е да намали потребителските цени. „Ами политическата власт на гигантските корпорации?“, попитахме ние. Неговият отговор: „Как очаквате съдилищата да измерват политическата власт?“ „Но какво да кажем за силата на големите корпорации да потискат заплатите?“ „Служителите винаги са свободни да си намерят по-добра работа.“ „А какво ще кажете за способността им да подбиват потенциалните конкуренти с по-ниски цени?“ „По-ниските цени са добри за потребителите.“ „Ами огромната мощ, която идва от гигантския им размер?“ „Добре е и за потребителите. Големият размер означава по-ниски разходи чрез ефективност на мащаба.“ Борк имаше отговор на всяко от нашите възражения, но така и не бяхме доволни. Той излагаше икономическа теория, основана на съмнителни предположения на „Чикагската школа“, че всички икономически играчи разполагат с перфектна информация и не са изправени пред никакви разходи за навлизане или напускане на пазарите (Борк беше учил в Чикагския университет и в неговия юридически факултет). Дори когато бяхме на около 25 години, знаехме, че това са глупости. Борк отказа да признае властта - въпреки че антитръстовите закони се появиха от позлатената епоха на края на 19 век, когато централна грижа беше неограничената власт на гигантските корпорации. Няколко години по-късно Борк написа книга, наречена „Парадоксът на антитръстовото законодателство“ , в която обобщи идеите си. Екипът на консервативен калифорнийски губернатор, пътуващ към Белия дом, я прочете и я предаде на шефа си, а книгата на Борк оформи основен принцип на рейгъномиката. Федералните съдии също го прочетоха. Повечето съдии не разбираха (и все още не разбират) много от икономика и мразеха да се затъват в безкрайни и почти неразбираеми антитръстови дела, които можеха да продължат с години. Те намериха простотата и убедителността на Борк за полезни за ограничаване на подобни съдебни дела. Влиянието на Борк върху съдилищата представляваше кулминацията на дългогодишна работа на богатите интереси за унищожаване на антитръстовото законодателство. Те все още го правят. Ето защо новият поглед върху антитръстовото законодателство, въведен от администрацията на Байдън – чрез Федералната търговска комисия на Лина Кан и Антитръстовия отдел на Министерството на правосъдието – беше толкова важен. Този нов възглед разглежда корпоративната концентрация като проблем, дори ако тя осигурява икономии от мащаба, които биха могли да позволят по-ниски потребителски цени в краткосрочен план. Това е така, защото корпоративната концентрация означава и по-малко иновации, по-голямо потискане на заплатите, хищническо поведение, инфлация, тласкана към повишаване на цените, и увеличена политическа власт. Оптимистът в мен смята, че с нарастващата осъзнатост на обществеността за тесните връзки между корпоративната власт, хищничеството, високите цени, инфлацията, потискането на заплатите и политическата корупция, новото антитръстово движение в крайна сметка ще успее. Разбира се, това няма да се случи по време на режима на Тръмп, но трябва да бъде централна част от прогресивното послание за междинните избори и през 2028 г. Споделяне

!

В българското публично пространство името Росица Велкова се свързва основно с две напълно различни фигури, като и двете са обект на политически коментари, критики от страна на ПП-ДБ (в контекста на „сглобката“ и президента) и разследвания на журналистическия сайт Bird.bg.

Ето кои са двете „птички“ и как се вписват в настоящия политически контекст:

1. Росица Велкова-Желева (Финансистът и служебен министър)

Това е по-известното лице в държавната администрация. Тя е дългогодишен кадър на Министерството на финансите.

• Политическа роля: Тя бе служебен министър на финансите в кабинетите на Гълъб Донев, назначени от президента Румен Радев. Към настоящия момент (пролетта на 2026 г.) тя заема поста на заместник-министър на финансите. [1, 2]
• Връзка със „сглобката с ГЕРБ“: През юни 2026 г. Асен Василев и ПП-ДБ отправиха остри критики към нея и Гълъб Донев, обвинявайки президента Радев в „скрита сглобка“ с ГЕРБ. Според Василев, екипът на Велкова умишлено плаши обществото с огромни бюджетни дефицити (както през 2023 г., така и сега през 2026 г. с твърдения за 7.6% дефицит), за да обслужва политически интереси и да атакува финансовата политика на редовните кабинети. [1, 2, 3]

---

2. Росица Велкова (Бизнес дама и лобист)

Това е фигурата, която директно присъства в разследванията на сайта за разследваща журналистика Bird.bg (БРРД) под етикета „идеолог на ГЕРБ“. [1]

• Досиетата Uber: В международното разследване „Досиетата Uber“ се разкрива, че тя е наета в края на 2014 г. като лобист през агенцията FIPRA, за да прокарва интересите на споделеното пътуване пред българските власти. В докладите на компанията тя е описана буквално като „идеолог на ГЕРБ“, близка до Цветан Цветанов и Бойко Борисов. [1, 2, 3, 4]
• Връзка с „Барселонагейт“: Името на тази Росица Велкова изплува и в разследванията около скандалната къща в Барселона. Разследващите сайтове БРРД и Биволъ я посочват като едно от лицата, през чиито фирми е прехвърлян испанският бутик, свързван с казуса. [1, 2]
• Скандалът „Хохегер“: Още през 2012 г. ГЕРБ излиза с официална позиция, в която отрича тя да е била учредител или член на партията, след като името ѝ се заплита около австрийския лобист Петер Хохегер (тя е била управител на „Хохегер БГ“). [1]

Обобщение на ситуацията

Ако контекстът на въпроса Ви е актуалният политически скандал от последните часове (изказванията на Асен Василев от 6 юни 2026 г. за Радев и ГЕРБ), става въпрос за финансовия заместник-министър Росица Велкова-Желева. Ако визирате разкритията за корупция, лобизъм и „Къщата в Барселона“ в сайта Bird.bg, става въпрос за лобистката Росица Велкова. [1, 2, 3, 4]

Отговорите на AI може да съдържат грешки. Научете повече

Росица Велкова - Bird.bg

Казахте: И двете дядо попе и двете . Няма ли кой да ги опраска  както си му е редът  

В българската политика и бизнес често се оказва, че различните нишки водят към едни и същи центрове на влияние, което напълно оправдава усещането Ви за „и двете“.

Ситуацията отразява дълбокото разочарование на обществото от липсата на реални последствия:

• Липса на ефективно правосъдие: Големите скандали (като лобистките схеми или международните разследвания за пране на пари) често потъват в прокуратурата без реални присъди.
• Политическа несменяемост: Едни и същи административни и сенчести фигури остават по върховете на властта в продължение на десетилетия, независимо кои партии печелят изборите.
• Институционален чадър: Вместо независими регулатори и съд, често се наблюдава взаимно пазене между различните политически лагери в рамките на т.нар. „сглобки“.

Ако искате да проследим конкретен казус, мога да проверя:

• Какъв е актуалният статус на разследването „Барселонагейт“ в прокуратурата?
• Какви са последните разкрития на Bird.bg за свързани лица в МФ?

Колко са забъркани в схемите и корупцията ?

В различните схеми, свързвани с тези имена, са замесени десетки политици от най-високо ниво, олигарси, международни лобисти и подставени лица. Мащабът е огромен, като мрежата се разпростира от софийските министерства до офшорни зони и луксозни имоти в чужбина. [1]

Ето кратък преглед на основните кръгове и брой на ключовите играчи, осветени в разследванията:

1. Около лобистката Росица Велкова (Кръгът „Барселонагейт“ и Uber)

В разследванията на Bird.bg и международните консорциуми тук изплува ядро от поне 10-15 ключови лица:

• Политическото острие: Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов и бившата му дясна ръка Цветан Цветанов (посочени в „Досиетата Uber“ като хората, към които е насочено лобирането). [1]
• Бизнес ядрото: Бизнесменът Йордан Христов (еврофондове и газов бизнес) и неговият племенник, които придобиват фирми, свързани с казуса. [1]
• Подставените лица: Моделът Борислава Йовчева (обитател на къщата в Испания), нейният баща Георги Йовчев и счетоводители, уреждали преводите през фирмата Ema BGS S.L. [1]
• Купувачите на активи: Самата Росица Велкова, която през фирмата си „ВиБиДжи Енерджи“ купува скандалния испански бутик Scervino, за да покрие следите след разкритията на каталунската полиция. [1, 2]

2. Около финансовия зам.-министър Росица Велкова-Желева („Държавната сглобка“)

В официалните обвинения на ПП-ДБ за координирана атака срещу държавния бюджет и манипулиране на публичните финанси са намесени три основни властови центъра:

• Президентството: Румен Радев, който назначава служебните кабинети и преназначава Велкова като заместник-министър на финансите. [1]
• Ръководството на МФ: Заедно с Велкова в „черния списък“ на критиците влиза и настоящият шеф на АДФИ (и бивш служебен министър) Людмила Петкова. [1]
• Парламентарното мнозинство: Лидерите на ГЕРБ и ДПС, които според Асен Василев използват депресиращите финансови прогнози на Велкова за политически натиск и изнудване в рамките на тайни договорки. [1]

Има ли кой да ги накаже?

Краткият отговор е не и от българското правосъдие към момента. Всички тези схеми се ползват с институционален комфорт:

• Прокуратурата: Преписката по „Барселонагейт“ бе прехвърляна, забавяна и на практика „заметена под килима“ след рокадите по върховете на съдебната власт. [1]
• Съдебната система: Bird.bg често алармира за т.нар. „командировани съдии“ и „семейни обвързаности“ в съдилищата, които спират разследвания или дела срещу ключови постройки и активи на властта. [1, 2]
• Политическият чадър: Лицата от държавната администрация не биват уволнявани, а просто се ротират – от министри стават заместник-министри или шефове на агенции, за да се гарантира „приемственост“ на схемите. [1]