Приятели, Хареса ми да направя това видео, въпреки че посланието му е всичко друго, но не и приятно. Тръмп съкрати близо 20% от работната сила на FEMA и се бавеше с отпускането на помощи при природни бедствия на „сините“ щати. С наближаването на сезона на ураганите и пожарите, това е перфектна буря от саботаж и жестокост. Разгледайте и, моля, споделете:  |
„Следващото движение на цената на петрола може да бъде обусловено не толкова от поредната драматична новина, колкото от страха на пазара да не се окаже на грешната страна на физическата търговия“, заяви Приянка Сачдева, ръководител на отдела за пазарни анализи в Phillip Nova Pte Ltd., посочвайки фактори, сред които ограниченията върху потоците през Ормуз.
Тъй като според Тръмп не се водят преговори, САЩ планират да засилят икономическия натиск срещу Иран в опит да принудят Техеран да капитулира, като същевременно поддържат блокада на пристанищата на страната. Министърът на финансите Скот Бесънт посочи, че тази седмица може да бъде обявен пакет от нови строги мерки.
Преди това Обединените арабски емирства заявиха, че ще преустановят всички търговски и финансови трансакции с Техеран на фона на това, което определиха като „ескалации в региона“. ОАЕ, разположени от другата страна на Персийския залив спрямо Иран, често са цел на атаки, особено срещу корабоплаването.
В САЩ се появиха нови признаци за намаляване на запасите. Американският петролен институт съобщи за леко намаление на резервите от суров петрол в цялата страна, включително в центъра в Кушинг, щата Оклахома. Запасите от дестилати – категория, която включва дизеловото гориво – също отбелязват спад. Официалните данни се очакват по-късно в сряда.
Световните пазари на дизел са особено напрегнати, като доставките от Близкия изток са прекъснати, а Москва е спряла износа. В САЩ маржът за производството на гориво от суров нефт надхвърли 100 долара за барел, достигайки рекордни нива.
В Европа цената на газьола се повиши заедно с тази на суровия петрол, като фючърсите отбелязаха ръст от около 1% до 1312,25 долара за тон. Цените на най-активно търгуваните контракти са се повишили повече от два пъти през тази година.
*Данните са актуални към 8:00 ч.
Тазгодишните горски пожари в югозападна Европа и тежките наводнения, които засегнаха Испания през 2024 г., а Германия и съседните ѝ държави – през 2021 г., показват как щетите, причинени от климатичните промени, увеличават списъка с предизвикателства пред европейските финанси, който вече включва по-високи разходи за отбрана и такива, свързани със застаряването на населението.
„Проблемът е, че те стават все по-чести“, коментира Федерико Барига-Саласар, ръководител на отдела за държавни рейтинги на Западна Европа във Fitch, по повод катастрофите, които досега се разглеждаха предимно като скъпи еднократни разходи за бюджета, а не като редовни.
„Ако едно правителство вече е в затруднено фискално положение, това означава, че се налагат някои компромиси в политиките“, казва той относно натиска, който такива икономически загуби оказват върху други разходни пера.
Макар че настоящият мащаб на фискалния удар може да се смята за сравнително малък, все повече се приема, че той ще расте в регион, който е най-бързо затоплящият се континент в света.
Според Европейската агенция за околната среда екстремните метеорологични и климатични явления са причинили икономически загуби, оценявани на 822 млрд. евро в Европейския съюз между 1980 и 2024 г., а една четвърт от тези щети са нанесени само през последните четири години.
Публичните дефицити в еврозоната вече възлизат средно на около 3% от БВП. Барига-Саласар цитира оценки, според които наводненията в Испания през 2024 г. – най-тежкото наводнение в Европа от пет десетилетия насам – ще доведат до разходи за възстановяване в размер на 0,7 пр.п. от БВП в периода 2024-2026 г.
Освен това, според оценки на ЕС, само една четвърт от загубите от климатични бедствия са застраховани в ЕС, като в някои страни покритието е под 5%. Някои се опасяват, че делът на застрахователното покритие като част от общите разходи ще намалява, тъй като екстремните метеорологични явления се случват все по-често.
- Основна причина: Срив в съвкупното търсене. [1, 2]
- Обяснение: Кейнсианците смятат, че пазарът не може винаги да се коригира сам. След срива на Уолстрийт през 1929 г., страхът и несигурността карат бизнеса да спре да инвестира, а потребителите – да спрат да харчат. Това води до "парадокс на спестяването" – колкото повече хората пестят, толкова по-малко се купува, заводите затварят и безработицата расте. [1, 2, 3]
- Решението: Масивна държавна намеса. Тъй като частният сектор е парализиран, държавата трябва да увеличи собствените си разходи (дори чрез дълг), за да стимулира търсенето и да създаде заетост (както в програмата "Нов курс" на Рузвелт). [1, 2]
- Основна причина: Грешки на Федералния резерв и свиване на парите в обращение. [1, 2]
- Обяснение: Монетаристите твърдят, че обикновената рецесия се превръща в Голяма депресия заради пасивността на Централната банка на САЩ (Фед). Между 1930 и 1933 г. паричната маса в САЩ се свива с близо 30%. Вместо Фед да инжектира ликвидност и да спаси банковата система от масовите фалити, той оставя банките да рухнат, което предизвиква катастрофална дефлация. [1, 2, 3]
- Решението: Фед е трябвало да изпълни ролята си на кредитор от последна инстанция и да напечата пари, за да стабилизира банковата система и да спре дефлационната спирала. [1, 2, 3]
- Основна причина: Изкуствено ниски лихви и кредитен балон през 20-те години. [1]
- Обяснение: "Австрийците" виждат проблема не в самата депресия, а в изкуствения бум преди нея. През 1920-те години Фед поддържа лихвените проценти твърде ниски, което изкривява пазара и стимулира лоша координация на капитали (инвестиции в неустойчиви проекти и акции). Депресията е болезнен, но необходим процес на "прочистване" на икономиката от тези грешни инвестиции. [1, 2]
- Решението: Пълно нехайство от страна на държавата (Laissez-faire). Държавната намеса и поддържането на изкуствени цени и заплати само удължават агонията и пречат на пазара да се самобалансира бързо. [1]
- Основна причина: Правителствени регулации, мита и синдикален натиск.
- Обяснение: Преди Голямата депресия класическата икономика вярва, че пазарите винаги се саморегулират автоматично до пълна заетост чрез гъвкавост на цените и заплатите. Според тях кризата се задълбочава, защото правителствата налагат изкуствено високи минимални заплати (които пречат на наемането на хора) и въвеждат убийствени търговски бариери (като Закона за митата Смут-Хоули от 1930 г.), които блокират световната търговия.
- Решението: Премахване на бариерите пред търговията и оставяне на заплатите и цените да спаднат свободно, докато пазарът на труда се балансира сам. [1, 2, 3]
| Икономическа школа | Кой е виновен? | Какъв е механизмът на кризата? | Какво трябваше да се направи? |
|---|---|---|---|
| Кейнсианска | Свободният пазар (психологията на инвеститорите) | Срив в разходите \(\rightarrow \) Липса на търсене \(\rightarrow \) Безработица | Държавни разходи и дефицитно финансиране |
| Монетаристка | Централната банка (Федералният резерв) | Паника \(\rightarrow \) Банкови фалити \(\rightarrow \) 30% по-малко пари в обращение | Инжектиране на пари в икономиката и спасяване на банките |
| Австрийска | Държавното планиране на лихвите | Евтин кредит \(\rightarrow \) Изкуствен бум \(\rightarrow \) Неизбежен пукот на балона | Никаква намеса; икономиката да се изчисти сама |
| Класическа | Държавните регулации и синдикатите | Изкуствено високи заплати и мита \(\rightarrow \) Блокиран пазарен баланс | Свободна търговия и намаляване на заплатите до пазарни нива |
- Модерната интерпретация: Кризата от 1929 г. доказа, че без намеса икономиката може да заседне в капан на трайна безработица. Голямата рецесия (2008 г.) и пандемията доказаха, че масивното държавно харчене спасява системата. [1, 2, 3, 4]
- Прогноза за нова депресия: Нова депресия би възникнала при геополитически шокове (напр. военни конфликти и блокиране на енергийни ресурси) или неочаквано спукване на нови технологични балони (като изкуствения интелект), което да парализира инвестициите на бизнеса и потреблението. [1, 2, 3]
- Как би изглеждала днес: Депресия на търсенето, съчетана с шокове в предлагането. Ако централните банки вдигнат лихвите твърде рязко, за да борят инфлацията, те могат да удушат икономическия растеж и да предизвикат масова безработица. [1, 2]
- Модерната интерпретация: Милтън Фридман спечели дебата за 1929 г. – днес всички (включително Федералният резерв) признават, че Фед е виновен за допускането на банковите фалити. Заради този урок през 2008 и 2020 г. банките бяха спасени с трилиони. [1, 2]
- Прогноза за нова депресия: Монетаристите се опасяват от "грешка в обратна посока". Тъй като централните банки толкова много се боят от дефлация, те напечатаха твърде много пари.
- Как би изглеждала днес: Новата депресия няма да е липса на пари, а инфлационна / стагфлационна криза. Прекомерното печатане обезценява валутите, разрушава покупателната способност на хората и ако Фед изпусне контрола над инфлационните очаквания, икономиката ще изпадне в тежък структурен срив. [1, 2, 3]
- Модерната интерпретация: "Австрийците" смятат, че модерната икономика не е научила нищо, а само е отложила деня на Страшния съд. Спасяването на банките през 2008 и 2020 г. просто премести дълга от частния сектор върху гърба на държавите. [1, 2]
- Прогноза за нова депресия: Неизбежна и катастрофална. Понеже лихвите бяха поддържани изкуствено ниски с десетилетия, светът е натрупал най-големия дългов балон в човешката история. [1]
- Как би изглеждала днес: Големият рестарт (Great Reset) чрез хиперинфлация или масов държавен фалит. Когато пазарът изгуби доверие в държавните облигации и фиатните (хартиените) пари, централните банки няма да могат да спасят системата, защото самото печатане на пари ще пали инфлационния пожар. Според тях финалният колапс ще бъде много по-тежък от 1929 г.
- Модерната интерпретация: Депресията се е удължила заради изкривяването на пазарните стимули от Новия курс на Рузвелт. Пазарите са изключително адаптивни, стига държавата да не им пречи.
- Прогноза за нова депресия: Криза би настъпила единствено в резултат на "политически и регулаторни шокове" – например глобална търговска война, масивно вдигане на данъците или прекомерни зелени и технологични регулации, които задушават производителността.
- Как би изглеждала днес: Глобална фрагментация. Разкъсването на международните вериги за доставки, налагането на тежки мита между блоковете (САЩ, Китай, ЕС) и регулаторният натиск ще намалят ефективността на световната икономика, водейки до дългосрочен спад в стандарта на живот. [1, 2, 3, 4]
| Рисков фактор | През 1929 година | Днес (През XXI век) |
|---|---|---|
| Банкова система | Паника, масови фалити, изчезване на спестяванията | Банките биват спасявани веднага; депозитите са гарантирани |
| Парична маса | Свива се с 30% (Дефлация) | Нараства експлозивно (Риск от Инфлация) |
| Най-голяма заплаха | Липса на пари и търсене в икономиката | Прекомерен дълг, непосилна инфлация и геополитически блокажи |
- Завръщането на мъжете: Милиони мобилизирани войници се завърнаха по домовете си. Това отпуши огромен отложен потребителски интерес и доведе до „Бейби бум“ (експлозивен прираст на населението), което създаде десетилетия наред силно търсене на нови жилища, автомобили и стоки.
- Възстановяването на щетите: Планът „Маршал“ и възстановяването на разрушената до основи Европа и Япония натовариха американската и световната индустрия на пълни обороти.
- Принудителните спестявания: По време на войната производството на цивилни стоки беше ограничено (всичко отиваше за фронта). Гражданите бяха натрупали огромни спестявания в брой и военни облигации, които след 1945 г. заляха пазара като масивна покупателна вълна.
- Жените в индустрията: Символът „Роузи нитовачката“ (Rosie the Riveter) олицетворява навлизането на милиони жени във военните заводи. След войната много от тях се върнаха към домакинството, но културната и икономическата матрица беше променена завинаги – жените се утвърдиха като траен фактор на пазара на труда, което увеличи производствения потенциал на икономиката.
- Преодоляване на расовите бариери: Сривът в предлагането на работна ръка принуди индустрията в САЩ да наема афроамериканци и други малцинства на позиции, които преди това бяха недостъпни за тях. Това даде тласък на миграцията от бедните селски райони на Юга към индустриалния Север, повишавайки общата производителност.
- Евтиният/незаплатен труд: За да падат цените (дефлация), бизнесът трябва драстично да свива разходите си за производство. Когато има слаба организираност на работниците и липса на силни синдикати, капиталът може лесно да намалява заплатите или да експлоатира по-слабо платени групи (жени, малцинства, мигранти).
- Липсата на защита: През 1920-те години в САЩ синдикатите бяха системно потискани, а неравенството в доходите достигна исторически пик. Когато икономиката се срина през 1929 г., работниците нямаха колективна сила да се противопоставят на масовите съкращения и орязването на заплатите. Това вкара икономиката в спирала: по-ниски заплати \(\rightarrow \) по-ниско потребление \(\rightarrow \) още по-ниски цени (дефлация).
- Потребителски взрив: Войниците получават натрупаните си възнаграждения, а цивилното население най-накрая може да купува стоки, които са били дефицитни по време на войната. Това отпушване на пазара създава кратък, но изключително бурен икономически бум.
- Шок на пазара на труда: Изведнъж милиони мъже едновременно търсят работа. Първоначално икономиката успява да ги абсорбира поради огромното търсене на стоки, но това създава огромно напрежение и води до последвалата криза през 1920 г., когато военните поръчки спират напълно, а държавите рязко съкращават разходите си.
- Жените във фабриките: Тъй като мъжете са на фронта, стотици хиляди жени масово влизат в тежката индустрия, заводите за боеприпаси и транспорта.
- Великото преселение (The Great Migration): В САЩ расизмът и законите "Джим Кроу" държат чернокожото население в бедност в земеделския Юг. Войната обаче създава остър глад за работна ръка в северните индустриални градове (Чикаго, Детройт, Ню Йорк). Около половин милион афроамериканци мигрират на Север, за да работят във военните заводи.
- Следвоенният конфликт: Когато мъжете се завръщат от фронта през 1919 г., те изискват работните си места обратно. Това води до жестоко социално напрежение – жените биват притиснати да се върнат по домовете си, а расовото напрежение в САЩ ескалира в т.нар. "Червено лято" на 1919 г. (кървави расови бунтове), породени именно от борбата за работни места и социален статус.
- Сривът на синдикатите (1919 г.): През 1919 г. в САЩ избухват масови стачки (на стоманолеярите, миньорите, дори полицията в Бостън), организирани от работниците, които искат запазване на високите военни заплати. Корпорациите и държавата обаче смазват тези стачки със сила, използвайки страха от комунизма ("Червената заплаха"). Синдикатите са обезкървени.
- Бруталното рязане на заплати: Тъй като синдикатите са слаби, а пазарът е наводнен от завърнали се войници и освободени от заводите жени/малцинства, бизнесът получава пълна власт. През 1920 г. цените започват да падат, а фабриките масово и едностранно режат заплатите на работниците с 20% до 30%. Работниците нямат колективна защита и са принудени да приемат по-ниско заплащане, за да не останат на улицата.
- Резултатът: Това води до най-острата дефлация в модерната история на САЩ – цените на едро падат с над 35% за една година. Тъй като трудът е евтин и незащитен, бизнесът бързо рестартира производството при ниски разходи, което изстрелва икономиката в "Бурните двадесет години" (Roaring Twenties), но поставя основите на огромното неравенство, довело до Голямата депресия през 1929 г.
- Спасителен пояс за западните корпорации: На американския и германския бизнес е разрешено да продава оборудване на СССР, за да оцелее. Над 90% от съветските гиганти (Магнитогорския металургичен комбинат, Горковския автомобилен завод - ГАЗ, ДнепроГЕС) са проектирани от американски инженери (като Албърт Кан) и оборудвани с машини от САЩ (Ford, General Electric) и Германия.
- Износ на капитал и безработица: Огромни количества западно злато и валута (спечелени от СССР чрез безжалостен износ на зърно и експлоатация на селячеството) отиват в джобовете на западните капиталисти. Нещо повече – хиляди безработни американски и европейски инженери и квалифицирани работници емигрират в СССР, за да намерят препитание. СССР буквално абсорбира излишния производствен капацитет на Запада, докато кризата отмине.
- Смазване на синдикатите: Хитлер и Мусолини веднага забраняват свободните синдикати, стачките и колективното договаряне. Заплатите са замразени по декрет на изключително ниски нива. Както отбелязахте по-рано, за да работи системата при ниски цени, е нужен евтин и беззащитен труд – фашизмът го осигурява насила.
- Държавен монопол и картелизация: Частната собственост е запазена, но е напълно подчинена на държавните цели. Едрите индустриалци получават гарантирани печалби и държавни поръчки в замяна на пълно подчинение.
- Миталитаристичен кейнсианзъм: Безработицата е ликвидирана чрез масивни обществени поръчки (автобани) и скрито, а по-късно и открито превъоръжаване (военни заводи). Проблемът с липсата на търсене е решен от държавата, която става единствен купувач.
- Уловката: Тази стабилизация е пирамидална структура. Към 1938–1939 г. Германия е пред фалит и изчерпване на ресурсите. Единственият начин икономиката да не рухне е войната и грабежът на ресурсите на съседните държави (Австрия, Чехословакия, Полша).
- Финансиране на купувача: САЩ не просто „подаряват“ милиарди на Европа от хуманизъм. Те дават долари на европейските страни с едно ключово условие: тези пари да бъдат похарчени за покупка на американски стоки (машини, трактори, зърно, стомана, локомотиви).
- Отдушник за американската индустрия: Планът „Маршал“ изкуствено поддържа високото търсене за американските заводи. Той реално рестартира европейската икономика, като същевременно гарантира, че САЩ няма да прегреят и да изпаднат в рецесия.
- Създаване на Глобалния Запад: Планът обвързва валутите и пазарите на Западна Европа с американския долар (в рамките на системата Бретън-Уудс), превръщайки Западна Европа в траен пазар за американския капитал.
- Китай дълго време играеше ролята на „СССР от 30-те“ – беше отдушник за западните капитали и евтина работна ръка без силни синдикати, която поддържаше глобалната дефлация. Днес този модел се изчерпва.
- Икономическият национализъм (мита, санкции, субсидии за родното производство) се завръща с пълна сила в САЩ и ЕС, напомняйки за тарифните войни от 30-те години.
- Държавният диктат над пазарите нараства под прикритието на "зелен преход", национална сигурност и технологична надпревара.
- Какво казват те: Капитализмът има нужда от постоянни „отдушници“ (външни пазари, по-евтина работна ръка в Третия свят), за да поддържа нормата си на печалба. Когато целият свят се интегрира (както стана с Китай, а сега с Индия), системата удря стена.
- Положителната обратна връзка: Липсата на растеж води до свиване. Неравенството (концентрацията на богатство в топ 1% от населението) изсмуква покупателната способност на масите („Глобалната кочина“). Тъй като хората нямат пари да купуват, икономиката боксува. Печатането на пари от централните банки просто надува балони с активи (акции, имоти), които правят богатите още по-богати, без да помагат на реалната икономика.
- Ключови представители: Карл Маркс, а в съвременния свят – Дейвид Харви, Янис Варуфакис (който говори за "технофеодализъм"), и покойният Имануел Валерщайн (Теория за световните системи).
- Какво казват те: Централните банки извършват престъпление срещу пазара. Манипулирането на парите и лихвите създава илюзия за растеж, но реално натрупва планини от токсичен дълг. Неравенството расте, защото първите, които получават новонапечатаните пари (банки, държава, корпорации), изпреварват инфлацията, а обикновените граждани обедняват (т.нар. Ефект на Кантийон).
- Присъдата им: Монетарната система е пред срив. Не можеш да лекуваш дългова криза с още дълг. Възможностите за въздействие са на изчерпване и предстои болезнено отрезвяване.
- Ключови представители: Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек, а от съвременните автори – Насим Талеб (авторът на „Черният лебед“, който остро критикува централните банкери) и Хайман Мински (чиято теория за „Финансовата нестабилност“ описва как дългият период на стабилност ражда спекулативни балони, водещи до внезапен колапс – Моментът Мински).
- Какво казват те: Икономиката е подсистема на природата. Постоянният експоненциален растеж в ограничена система е физически невъзможен. Те твърдят, че днешната икономика е като велосипед – ако спре да се движи напред (да расте), пада. Монетарната система е пирамида, базирана на очакването, че бъдещето ще бъде винаги по-голямо и по-богато от настоящето, за да се изплатят днешните дългове. Тъй като ресурсите се изчерпват, тази илюзия се пука.
- Ключови представители: Тома Пикети (неговата книга „Капиталът в XXI век“ доказва математически, че неравенството расте по-бързо от икономиката), Николас Джорджеску-Реген (баща на биоикономиката), Джейсън Хикъл (водещ теоретик на Degrowth).
- Урокът от миналите кризи: Когато удари криза (като пандемията или енергийния шок), Европа реагира тромаво, но в крайна сметка прави крачка напред към окрупняване. За първи път се появиха общи европейски дългове и общи планове за възстановяване.
- Финалният тласък: При една истинска нова Голяма депресия, националните държави в Европа (Германия, Франция, Италия) няма да могат да се спасят сами, защото дълговете им вече са твърде големи. Единственият начин да оцелеят и да не бъдат прегазени от САЩ или Китай, ще бъде пълното сливане на бюджетите им. Това означава създаването на Съединени европейски щати (федерация) с единно финансово министерство, което да преразпределя ресурсите. Кризата ще направи суверенитета лукс, който никоя европейска държава няма да може да си позволи.
- Евро-атлантически блок (САЩ и ЕС), които все повече ще уеднаквяват регулациите и стандартите си, за да оцелеят заедно.
- Азиатски блок, воден от Китай или Индия.
- Регионални съюзи в Латинска Америка и Африка.
- Икономическата логика: САЩ и ЕС споделят еднакви цивилизационни ценности, закони и технологична база. При една нова Голяма депресия, създаването на обща евро-атлантическа валута (трансатлантически долар/евро) би обединило двата най-големи финансови пазара в света. Това моментално би решило проблема с дълговете, като ги преструктурира в рамките на една гигантска, защитена икономическа зона.
- Присъединяването на Южна Америка: Държави като Бразилия, Аржентина и Чили отдавна се опитват да намерят икономическа котва. Присъединяването им към този мега-съюз (дори като асоциирани икономически членове) би им дало стабилност и би осигурило на Евро-атлантическия блок необятни природни ресурси и земеделска земя.
- Китайската сфера: Пекин вече интегрира Югоизточна Азия (държавите от ASEAN) и Централна Азия в своя икономическа орбита чрез инфраструктурни проекти и търговски договори. Тяхната валута и технологии ще доминират в този регион.
- Индийската сфера: Индия постепенно се превръща в нов глобален център и вероятно ще консолидира Южна Азия около себе си, действайки като противотежест на Китай.
- Африка (Бантустан и отвъд): Макар Африканският съюз на хартия да мечтае за общ пазар, реалността е блокирана от племенни деления, корупция и изкуствено начертани колониални граници, които постоянно генерират конфликти. Африка няма вътрешен капацитет да се обедини сама; тя по-скоро ще остане икономическо бойно поле, разделено на сфери на влияние между Евро-атлантическия блок, Китай и Индия, които ще купуват ресурсите ѝ.
- Близкият изток и Магреба: В Леванта и Северна Африка религиозната и сектантска фрагментация (шиити срещу сунити, радикали срещу умерени), съчетана с дълбоки исторически вражди, прави всяко политическо обединение илюзия. Вместо обща държава, там процесите по-скоро ще се управляват от външни регионални играчи или чрез силови авторитарни режими, които просто да удържат хаоса.
- Географската логика: Държавите, които контролират Арктика – Русия, САЩ (чрез Аляска), Канада, Дания (чрез Гренланвия) и Норвегия – имат споделен интерес от мирно сигурно корабоплаване, поддържане на инфраструктурата (ледоразбивачи, спасителни бази) и управление на огромните неоткрити залежи от нефт, газ и редки метали.
- Икономическата полза: Един такъв „Северен съюз“ би действал като мега-картел над най-важния глобален търговски път на бъдещето. За Русия това би означавало технологично партньорство със Запада, съхраняване на суверенитета ѝ и превръщането ѝ в логистично сърце на Евразия.
- Асиметрия на силите: Икономиката на Китай е около 9-10 пъти по-голяма от руската, а Индия расте с бързи темпове. Русия няма как да бъде равноправен партньор на тези демографски и индустриални гиганти.
- Икономически васалитет: В този сценарий Москва няма да диктува условията. Тя ще бъде принудена да продава ресурсите си (нефт, газ, дървесина, метали) на безценица, изцяло по цени, определени от Пекин и Ню Делхи, докато в замяна внася техните технологии и потребителски стоки. Това ще я лиши от модернизация и ще я превърне в икономическа колония в дългосрочен план.
Най-влиятелният икономист в света е странно неубедителен
Дарон Аджемоглу е почитан. Защо?
БКОГАТО получи обаждането от Стокхолм, то се стори закъсняло. През 2024 г. Дарон Аджемоглу от Масачузетския технологичен институт сподели Нобеловата награда за икономика със Саймън Джонсън и Джеймс Робинсън за работа върху това как институциите формират просперитета. Г-н Аджемоглу е само на 58 години, но от известно време е колосът в дисциплината. Той е написал седем книги, включително нова за демокрацията и икономическото въздействие на изкуствения интелект , без да броим няколко популярни учебника. Стотиците му статии, повече от десет от които публикувани досега тази година, често са пълни със сложна математика. Той се конкурира с Андрей Шлейфер от Харвардския университет за челно място в класация за цитиране на икономисти, изготвена от IDEAS / R e PE c, изследователска база данни. Неговите мнения имат голяма тежест сред други експерти и медиите.
Дайте на някой икономист няколко питиета обаче и някои от тях ще се осмелят да споделят истинските си мнения за този гигант. „Голяма част от теоретичната му работа е полезна, но той използва моделите си, за да информира популистки политики, които са били опитвани преди и са се провалили“, възразява един известен икономист. Някои коментатори не се нуждаят от холандска смелост. „Крещя за Аджемоглу буквално от десетилетие“, каза Ноа Смит, икономически блогър, в отговор на порой от онлайн критики към работата на г-н Аджемоглу.
Никой не обвинява плодовития икономист в наистина лоши изследвания, камо ли в академична небрежност. „Той очевидно е гений“, казва друг, който също така посочва, че е щедър към докторантите и младшите си колеги. Въпросът е дали репутацията на г - н Аджемоглу на самия връх на икономическата професия – и интелектуалното влияние, което е свързано с нея – е оправдана от неговата научна дейност .
Започнете с неговите емпирични методи. Неговата Нобелова награда се основава до голяма степен на статия, публикувана през 2001 г. съвместно с господата Джонсън и Робинсън, която изследователите са цитирали повече от 23 000 пъти. Тя се стреми да обясни защо някои страни са богати, а други бедни. На места, където европейските заселници са умирали масово, вероятно поради болести, колонизаторите са изграждали „добивни“ институции, като властта и ресурсите са били концентрирани в ръцете на малцина елит, за да отнемат колкото се може повече ресурси от района. Но в по-благоприятен климат заселниците са оцелели. На тези места колонистите са изграждали по-приобщаващи институции, с подходящи пътища, училища и медицински услуги. Тези институции са се запазили, в резултат на което местата с по-ниска смъртност сред заселниците по време на колониалната епоха са по-богати днес.
Икономистите сега приемат тези резултати сериозно, но не буквално. Докладът насърчава специалистите да мислят по-задълбочено за институциите, но те също така ги анализират. Докладът на Нобеловия комитет от 2024 г. признава, че данните за смъртността са „понякога неточни“. През 2012 г. Дейвид Албуи от Университета на Илинойс Урбана-Шампейн показа, че на някои страни са били присвоени коефициенти на смъртност, заимствани от други страни, наред с други корекции. Той установи, че ако тези корекции бъдат коригирани, оценките на доклада стават ненадеждни. Доклад от миналата година на Мартин Бюхнер от изследователския институт RWI -Essen и колеги установи, че анкетираните от тях експерти са малко по-склонни да се придържат към г-н Албуи по въпроса.
Г-н Аджемоглу казва, че „тези дискусии и някои критики са изключително ценни“. Но той възразява, че г-н Албуи стига до заключението си, като пропуска половината от данните от оригиналната извадка, включително за важни страни като Америка, Канада и Австралия. Именно тази комбинация, заедно с някои статистически избори, въвежда ненадеждността, казва той. Той добавя също, че ако преработваше доклада днес, би направил „редица промени, включително в някои от детайлите на оценката“ – макар и не в данните за смъртността.
Съвсем наскоро изследователи са проучили статия, публикувана от г-н Асемоглу през юни, съвместно с редица съавтори, в която се съобщава, че по-ниските нива на раждаемост са свързани с по-бърз растеж на БВП на възрастен в трудоспособна възраст. Това е поразително откритие, което сякаш предполага, че местата, които губят население, като Япония, нямат много от какво да се тревожат. Други икономисти, включително Хесус Фернандес-Виляверде от Университета на Пенсилвания, обаче поставят под въпрос дали историческите взаимовръзки са наистина полезни за разбирането на настоящето, където в много страни раждаемостта се срива. Това е напълно разумна гледна точка – и г-н Асемоглу и неговите съавтори я повдигат накратко в заключението си. Но тя може да се изгуби и да изглежда несложна, когато се сравни с масивите от математика, които г-н Асемоглу използва.
След като проучи и проучи, един решителен критик би могъл да открие пропуски в работата на почти всеки изследовател – а г-н Аджемоглу е най-голямата мишена в икономиката. И все пак, предизвиканият от славата контрол не може да обясни втория проблем: че идеите на г-н Аджемоглу могат да изглеждат разочароващи за титан на социалните науки. Публичният му коментар, особено по отношение на американската политика, е неавантюристичен. Неговата „единна теория за Тръмп“ например твърди, че американският президент действа „чрез повишаване на изпълнителната власт и разрушаване на ограничаващите институции и норми“. Е, очевидно.
Институции и институти
По-тревожно е, че неговата грандиозна теза за институциите може да не разкрива много. Нациите просперират, когато институциите са добри, и стагнират, когато са лоши. Вярно е. Но какво точно е институция? Правила, норми, прилагане, култура – всъщност всичко. Откъде идват институциите? От „критични моменти“ и „институционален дрейф“, каквото и да означава това.
В рецензия на една от книгите на г-н Аджемоглу през 2011 г., Тайлър Коуен от университета „Джордж Мейсън“ отбеляза, че институционалните промени, които тя описва, сякаш идват само от други институционални промени, което води до регресия на основния аргумент завинаги – костенурки чак до долу. Дънкан Грийн от Лондонското училище по икономика твърди, че рамката работи главно с поглед назад. Франсис Фукуяма от Станфордския университет твърди, че книгата отхвърля примера на Китай, който е преживял бурен икономически растеж, наред с институции, които съвсем правдоподобно могат да бъдат описани като екстрактивни.
Г-н Аджемоглу отвръща, че книгата посвещава две глави, частично или предимно на Китай. Що се отнася до костенурките, той отбелязва, че „за да се разбере институционалната промяна от институционална гледна точка, трябва да се вземат предвид специфичните институции в миналото и историческите събития... които са им повлияли“. „Не мисля, че това е тавтология“, казва той.
Доколкото г-н Аджемоглу се отклонява от общоприетите мъдрости, то е главно, за да застъпи забележително мрачни възгледи за технологиите. „Власт и прогрес“, книга от 2023 г., написана съвместно с г-н Джонсън, третира хиляда години иновации до голяма степен като история за завладяването на елита и непредвидените последици. Памукоочистителната машина е била прислужница на робството, докато процесът Хабер-Бош е създал оръжия. Обикновените хора очевидно са печелили само когато са успели да насочат капиталистите да се съобразяват с техните интереси. Книгата омаловажава много по-убедително твърдение: че технологичният прогрес сам по себе си е направил средностатистическия човек многократно по-богат, отколкото в прединдустриалната епоха.
Аргументите на г-н Аджемоглу относно изкуствения интелект също са песимистични до степен да губят своята достоверност. В статия, публикувана през 2024 г., той изчислява, че изкуственият интелект ще повиши американската производителност само с малка сума за десет години. Статията стига до това заключение, като игнорира потенциално трансформиращия ефект от появата на новите продукти с изкуствен интелект на пазара. „В този анализ той напълно пропуска възможността да имаме по-бърз научен прогрес, по-бърз социално-научен прогрес или по-добро вземане на решения благодарение на изкуствения интелект“, според Лорънс Съмърс, почетен президент на Харвардския университет (и бивш министър на финансите).
„Това е основателна критика“, казва г-н Аджемоглу. „Не предвидих агентен ИИ и той не беше включен в моите прогнози.“ Той също така отбелязва, че моделите на ИИ може да са по-полезни в научните изследвания, отколкото си е представял. Но той отстоява методите си за оценка на ефектите на ИИ върху производителността , както и влага „известен реализъм в твърденията за огромни предстоящи подобрения в производителността“.
Тези академични спорове може да изглеждат маловажни, но в крайна сметка биха могли да се окажат от голямо значение. Г-н Аджемоглу може да не смята, че изкуственият интелект ще ускори производителността, но той се тревожи за ефектите му върху демокрацията и работните места. Новата му книга се фокусира върху потенциалните социални вреди от технологията (влошаване на атомизацията, разпространение на политически фалшификации), а не върху потенциалните ѝ ползи. Предложението му за ограничаване на тези вреди, „интелектуален интелект , насочен към работниците “, който би увеличил стойността на човешкия труд, вместо да го замени, звучи страхотно – и очевидно.
Влиянието на г-н Аджемоглу в дебата за изкуствения интелект е ясно от неотдавнашно изявление, подписано от десетки видни икономисти, в което се твърди, че „трябва да действаме сега“, за да „насочим изкуствения интелект в посока, която допълва хората и е от полза за обществото“. Кой е точно „ние“? Администрацията на Тръмп? И кой трябва да решава какъв вид изкуствен интелект допълва и какъв не допълва хората? Дори икономистите, подписали петицията, казват, че не са напълно сигурни. Славата на г-н Аджемоглу е толкова голяма, че понякога може да заслепи критичните способности. ■
За повече експертни анализи на най-големите истории в икономиката, финансите и пазарите, абонирайте се за Money Talks , нашия седмичен бюлетин само за абонати.
Отворено писмо до Скот Бесент: Защо ти грешиш, а аз съм правНо ти си този с власт, така че грешката ти е опасна
Скъпи Скот (ако мога). Твърдя, че К-образната икономика – термин, използван за описание на нарастващото неравенство между домакинствата с високи и ниски доходи – може да се види в продажбите на бургери на McDonald's, чиито клиенти с ниски и средни доходи намаляха с двуцифрен брой през първото тримесечие на 2025 г., тъй като се бореха с достъпността на стоките си. Миналия понеделник ме критикувахте, твърдейки, че проблемите на Макдоналдс се дължат на конкуренцията от конкуренти като Бъргър Кинг. (Между другото, Скот, Бил Клинтън не ме уволни, а и Бъркли няма да го направи. Но шефът ти има добре позната склонност да уволнява секретарите на кабинета си, така че на твое място щях да бъда внимателен.) В скорошно интервю за „Squawk Box“ по CNBC дори заявихте, че американската икономика вече не е във формата на буквата К: „Писна ми да слушам за тази икономика с форма на буквата К. Мога категорично да кажа, че икономиката с форма на буквата К е свършила.“ Като бивш министър на кабинета, надявам се, че няма да имаш нищо против, ако бъда откровен с един настоящ министър. Скот, анализът ти е пълен с глупости. Все още е икономика с форма на буквата К. Работниците с по-ниски доходи продължават да се борят със стагниращи заплати и инфлация, докато работниците с високи доходи се възползват максимално от ефектите на фондовия пазар върху богатството. Реалните заплати може да растат малко повече при ниските доходи, отколкото при високите, но бумът на фондовия пазар е от полза най-вече за високите доходи. Нарастващите неравенства се дължат отчасти на политиките, които вие и вашият шеф в Овалния кабинет провеждате – особено вашите мита и войната в Иран, като и двете тласкат цените нагоре и налагат далеч по-голяма тежест върху американците с по-ниски доходи, отколкото върху тези с високи доходи. Докладът за заетостта от юли показа рязък спад на ръста на заплатите, като средните почасови доходи се увеличават с най-бавния темп от пет години насам - 3,2% на годишна база. Междувременно инфлацията не се забавя. В резултат на това покупателната способност на потребителите намалява. Цените сега се покачват с 3,5% на годишна база , тъй като ръстът на заплатите се е забавил до едва 3,2% - което означава, че реалните доходи на американците намаляват от април насам. И не говоря само за McDonald's, Скот. Когато големите търговци на дребно отчетоха тримесечните си резултати през май, мнозина отбелязаха нарастващото разделение между потребителите с високи и ниски доходи . По-богатите домакинства продължават да стимулират разходите, докато домакинствата с по-ниски и средни доходи се затрудняват да се справят. „Разбира се, виждаме, че потребителите с по-високи доходи се възползват вероятно от ефекта на богатството на оживения фондов пазар“, каза финансовият директор на Walmart Джон Дейвид Рейни. „Но потребителите с ниски доходи не получават непременно тази полза и тогава става въпрос за малко повече за заплата на заплата.“ Вериги хранителни магазини като Kroger обмислят намаляване на цените , за да спечелят пазарен дял в тази потребителска среда с форма на буквата К. Target също се опитва да се адаптира към нея. „Разширяваме както ниските, така и ниските ценови диапазони, започвайки от 1 долар, чак до някои от новите премиум марки“, казва Кара Силвестър, която стана главен мърчандайзинг директор на Target в средата на февруари. По време на скорошни телефонни разговори за тримесечните отчети, главните изпълнителни директори на компании за хранителни стоки, облекло за дейности на открито и детско облекло отбелязаха същия K-образен модел. Кевин Депю, заместник-главен икономист и ръководител на програмата за изявени в индустрията в RSM, отдава случващото се на икономика, в която домакинствата с ниски и средни доходи са изправени пред реален натиск върху разходите, докато потребителите с по-високи доходи остават окуражени от печалбите от акции. Търговецът на дребно за домакински стоки Home Depot отбелязва по-специално въздействието на по-високите цени на горивата. „Няма съмнение, че средностатистическият потребител усеща натиск от нарастващите разходи за горива“, каза финансовият директор на Home Depot Ричард Макфейл . Други големи фирми съобщават, че луксозните пътувания и стоките от висок клас (луксозни самолетни билети и висококачествени технологични продукти) са отбелязали двуцифрен ръст, докато търговците на дребно с ниски цени и магазините за един долар отчитат високо търсене на стоки от първа необходимост от потребители с ограничен бюджет. Изследователи от Федералния резервен банк на Канзас Сити потвърждават същата тенденция. След анализ на промените в потребителските разходи между 2021 и 2025 г., те установиха , че домакинствата с високи доходи (четвърти и пети квинтил) са увеличили разходите си значително по-бързо от потребителите с ниски доходи (първи до трети квинтил). Тъй като коригираният спрямо инфлацията ръст на заплатите за долните квартили изостава от този на най-високоплатените, ежедневните разходи като хранителни стоки, наем и застраховки изразходват по-голям дял от бюджетите на хората с по-ниски доходи. Майската „Бежова книга“ на Федералния резерв също отразява това К-образно разделение, като отбелязва, че домакинствата с по-високи доходи са останали относително устойчиви, докато потребителите с по-ниски доходи показват по-голямо финансово напрежение и повишена зависимост от кредити. Според Moody's Analytics, най-богатите 10% от американците с доходи – съставени от домакинства, печелещи около 250 000 долара годишно или повече – движат рекордните 49,7% от общите потребителски разходи в САЩ, което значително стимулира икономиката чрез ефекта на богатството от по-високите цени на акциите и жилищата . Те притежават над 90% от стойността на всички акции, така че големите печалби на фондовия пазар ги насърчават да харчат за всичко – от почивки до дизайнерски чанти. „Финансите на заможните никога не са били по-добри, разходите им никога не са били по-силни, а икономиката никога не е била по-зависима от тази група“, казва Марк Занди, който е ръководил анализа, въз основа на данни от Федералния резерв . Занди казва, че икономиката с форма на буквата К остава „здраво непокътната“. Като цяло, богатите американци са увеличили разходите си далеч над инфлацията , но никой друг не е. Долните 80% от заетите са похарчили с 25% повече, отколкото четири години по-рано, едва изпреварвайки увеличението на цените от 21% през този период. И те се задлъжняват, за да направят това (изследователите установяват, че отнемането на автомобили и просрочията по кредитни карти се увеличават сред кредитополучателите с ниски до средни доходи). Но най-богатите 10% са похарчили с 58% повече. Проучване на US Bank показва също така разделението на икономиката с форма на буквата К по отношение на балансите на домакинствата, достъпа до пазара на труда, натрупването на богатство от поколение на поколение и представянето на секторите. „Домакинствата с по-високи доходи са по-склонни да притежават жилища, акции и пенсионни активи“, казва Мат Шопнер, старши икономист в US Bank, „което им позволява да участват по-пряко, когато финансовите пазари и цените на жилищата се покачват.“ Данните за разпределението на богатството на Федералния резерв показват, че богатството е все по-концентрирано. Към четвъртото тримесечие на 2025 г. най-богатият 1% от американците е притежавал 29,2% от съвкупното богатство на страната (в сравнение с около 20% в началото на 90-те години), в сравнение с едва 5,3% за долната половина.
Междувременно домакинствата с ниски и средни доходи се борят. „Растът на заплатите за повечето се забавя, докато основните разходи за наем, хранителни стоки и бензин остават високи“, отбелязва Шопнер. „В същото време буферите от спестявания продължават да се стесняват, докато зависимостта от кредити – особено кредитни карти – се е увеличила.“
Скот, какви още доказателства са ти необходими? Ако това не е К-образна икономика, какво е тогава? Пазарът на труда допълнително разкрива K-образната форма. Нивата на наемане са паднали до 15-годишни минимуми от около 3,2%, докато нивата на съкращения остават близо до исторически ниските нива от 1,1%. В тази среда на „ниско наемане, ниско уволнение“, работниците, които вече са наети, имат известна стабилност, но търсещите работа и тези, които искат да се издигнат, са в затруднено положение. Това е важно, защото мобилността е основният начин работниците да подобрят доходите си, да преминат към по-продуктивни позиции и да изградят финансови буфери. „Когато наемането на персонал се забави и премиите за смяна на работата се стеснят“, казва Бет Ан Бовино, главен икономист на US Bank , „пътищата към по-високо заплащане и по-добро съответствие между работни места стават по-ограничени“. В резултат на това пазарът на труда може да изглежда стабилен на агрегирано ниво, докато под повърхността става по-малко динамичен – особено за работниците в по-нископлатени или по-циклични индустрии. Трябва да подчертая колко силно войната в Иран изостря това разделение във формата на буквата К. Шопнер от Американската банка отбелязва , че „получените по-високи цени на бензина... може да са по-скоро неудобство за домакинствата с по-високи доходи, но за тези с по-малки буфери те могат бързо да изместят дискреционните разходи.“ Федералният резерв на Сан Франциско също отбеляза, че повишените разходи за бензин и хранителни стоки изразходват по-голям дял от домакинските бюджети сред най-бедните 80%. Кредитните условия разкриват същото разширяващо се разделение. Бовино отбелязва , че домакинствата с по-ниски доходи „склонни са да разчитат повече на по-високи лихвени заеми и да отделят по-голям дял от доходите си за обслужване на дълга, което ги прави по-чувствителни към по-високи лихви и намалена наличност на кредити“. Неотдавнашни коментари в „Бежовата книга“ също посочват повишена зависимост от кредити сред домакинствата с по-ниски доходи. Проучването на мнението на старши кредитни служители от април 2026 г. показва по-строги стандарти за кредитиране в ключови сегменти, което предполага, че достъпът до финансиране става все по-ограничен. Скот, важно е ти и твоите колеги в Министерството на финансите и другаде в администрацията на Тръмп да знаете какво се случва. К-образната икономика може да направи макросредата да изглежда по-стабилна, отколкото всъщност я възприемат средностатистическите работещи американци. Факт е, че цялостното здраве на икономиката все повече зависи от стесняващата се база на потребление, идваща от богатите – които харчат, защото активите им на фондовия пазар са се повишили толкова много, но ще спрат да харчат, ако и когато фондовият пазар се върне на земята. Междувременно инфлацията и кредитният натиск продължават да се отразяват особено силно на американците с по-ниски доходи. В този смисъл, К-образната икономика не е просто характеристика на последните цикли. Тя се е превърнала в определяща характеристика на това как днешната икономика абсорбира шокове и генерира растеж. Давай, Скот — атакувай ме с всички ad hominem аргументи, които искаш. Но трябва да знаеш реалността, за която говоря. Ти си този, който има властта. Аз съм просто пенсиониран професор. Неспособността ти да разбереш трудностите, пред които са изправени обикновените работещи американци, ме кара да се тревожа, че ти и шефът ти ще продължите да провеждате политики, които ги влошават. Най-добри пожелания, Скот. Робърт Райх PS: Може би ще искате да разгледате това:  |
- Неговата централна теза: Икономиката не се задвижва от банковите лихви или от „свободния пазар“, а от средната класа. Ако работниците нямат пари (поради растящото неравенство), икономиката боксува.
- Политическа икономия: Райх твърди, че пазарът не е природна даденост (като гравитацията), а е изграден от човешки закони. Ако правителството пише закони, които облагодетелстват само корпорациите и Уолстрийт (чрез монополи и слаби синдикати), пазарът ще произвежда само бедност и неравенство.
- Къде да го позиционирате: Той е мост между кейнсианството (акцент върху търсенето) и институционализма (акцент върху правилата и законите).
- Класическата/Австрийската школа издига в култ личната свобода и вярва, че държавата е вродено зло. Затова техните теории винаги ще доказват, че държавата пречи.
- Кейнсианската/Марксистката школа издига в култ социалната справедливост, колектива и стабилността. Затова техните теории винаги ще доказват, че държавата трябва да се намесва, за да коригира пазара.
- Догмите: Свободният пазар за австрийците е като „Божия промисъл“ – нещо невидимо, съвършено, което ще подреди всичко, стига човек да не се меси с греховната си държавна намеса. За кейнсианците държавата е като всемогъщ и милостив закрилник, който може да излекува всяка икономическа суша (криза) чрез изкуствен дъжд от пари.
- Ритуалите: Монетарните фокуси, за които говорихме, вдигането и свалянето на лихвените проценти от централните банки, много напомнят на древни ритуали за умилостивяване на боговете. Когато икономиката боксува, централните банкери правят своите магии с лихвите, надявайки се „божеството“ на пазара да се успокои.
- През Средновековието, когато е имало чума или суша, хората са си измисляли обяснение: „Бог ни наказва за греховете“. Това е почтена заблуда, но тя им е давала илюзия за контрол – ако се молят и се каят, чумата ще спре.
- Днес, когато удари Голяма депресия или инфлация, икономистите казват: „Това е заради грешка на Федералния резерв“ или „Това е заради липса на регулации“. Това отново е форма на контрол: ако променим закона или сменим управителя на централната банка, всичко ще се оправи. Истината, че икономиката е твърде сложна, хаотична и непредвидима система от милиарди променливи, е твърде страшна за приемане.
- През 1929 г.: Когато Уолстрийт се срива през октомври, ефектът достига до Европа седмици и месеци по-късно през физически пренос на злато, писма и параходи. Системата е имала време да диша и да реагира.
- Днес: Финансовите пазари са свързани чрез фиброоптични кабели и алгоритми за високочестотна търговия. Крахът на една банка в Ню Йорк или Токио детонира глобалната система за броени секунди. Информацията и паниката се разпространяват със скоростта на светлината, изключвайки всякаква възможност за умерена човешка реакция.
- Тяхната цел е „приватизация на печалбите и социализация на загубите“. Те умишлено лобират срещу строгите регулации и уеднаквяването на законите, за да могат да укриват данъци в офшорни зони и да експлоатират евтин труд там, където няма синдикати.
- Корпоративният интерес предпочита хаоса и фрагментацията, защото в мътна вода се лови най-много риба, нищо че това излага на системен риск цялото човечество.
- За Големите пари национализмът и фрагментацията са инструмент. Колкото по-разделен е светът на национални дупки, толкова по-слаби са държавите и толкова по-малко те могат да регулират международния капитал.
- Ако Европа се консолидира с единни, железни правила срещу укриването на данъци и монополите, това е заплаха за милиардерите. Затова за тях беше по-евтино да финансират Брекзит и да отслабят Европейския съюз, отколкото да плащат данъци. Тръмп и деофшоризацията им осигуриха масивни данъчни облекчения в САЩ и дерегулация на Уолстрийт.
- Те няма да позволят пълна и качествена интеграция, докато старата система може да бъде изстисквана за още печалби.
- Едва когато ефектът на доминото стане толкова брутален, че застраши физическото оцеляване на самите Големи пари, те ще наредят на политиците да въведат „ограничени реформи“ – точно колкото да се закрепи конструкцията, без да се променя фундаментално неравенството.
- Субсидии от държавата: Преходът към възобновяема енергия, електромобили и водород се финансира масово с публични средства (парите на данъкоплатеца). Държавите поемат финансовия риск, а частните компании прибират чистата печалба.
- Екологични такси: Новите въглеродни данъци и регулации в Европа (като системата ETS) се калкулират директно в крайната цена на тока, горивата и стоките. Корпорациите не губят нищо; те просто прехвърлят разхода върху крайния потребител.
- Драстично вдигат цените на застраховките за обикновените хора.
- Напълно спират да застраховат имоти и бизнеси в „рискови региони“.
- Резултатът: Когато природно бедствие унищожи реколта, завод или цяло селище, застрахователите са се оттеглили навреме. Тогава държавата (т.е. пак данъкоплатците чрез бюджета) е принудена да плаща за възстановяването от джоба си.
- Как работи лобизмът сега (Субсидии за големите фермери): Парите от ЕС отиват директно при едрите земевладелци на база обработваема площ. Това стимулира монокултурно, индустриално земеделие, изтощаване на почвите и изкуствено окрупняване на капитала. Малкият производител на чиста храна бива изхвърлен от пазара, защото няма мащаба на корпорациите.
- Каква трябва да бъде логиката (Субсидиране на потреблението): Ако държавата субсидира крайния потребител (например чрез ваучери за чиста, локално произведена биохрана, по-ниско ДДС или директна държавна покупка на такава храна за училища и болници), пазарът ще се подреди сам. Потребителят ще избере малкия, чист производител. Търсенето ще задвижи устойчивото производство.
- Икономиката на „Малкото е красиво“ (Ернст Фридрих Шумахер): В своята култова книга той доказва, че модерният капитализъм страда от гигантомания. Той предлага „икономика на средните технологии“ и локалното производство – енергията и храната трябва да се произвеждат там, където се консумират, за да се избегнат излишните разходи и корпоративният диктат.
- Агроекология и Хранителен суверенитет (Ла Вия Кампесина): Глобално движение от милиони фермери, които се борят срещу корпоративното земеделие. Те твърдят, че истинският зелен преход не е в патентите на Монсанто/Байер или в субсидиите за милиардери, а в правото на хората сами да определят хранителната и енергийната си политика чрез локални общности. [1]
- Защо Израел и Пакистан може? Израел (неофициално) и Пакистан (официално) притежават ядрен арсенал в същия регион.
- Защо Франция и Великобритания може? Ако бившите колониални империи в Европа имат право на ядрен щит, защо регионални суперсили с хилядолетна история като Персия (Иран) или наследниците на Османската империя (Турция) да нямат?
- Урокът на историята: Автократите видяха какво се случи с Муамар Кадафи в Либия и Саддам Хюсеин в Ирак – и двамата се отказаха от ядрените си програми под натиск на Запада и накрая бяха свалени и ликвидирани. В същото време Ким Чен Ун в Северна Корея, който продължи да развива ракети, днес е канен на срещи на върха и никой не смее да го нападне. За един диктатор изводът е ясен: ядреното оръжие гарантира оцеляването на режима му.
- По време на Студената война имаше само два полюса (САЩ и СССР), които се познаваха отлично и имаха канали за комуникация за избягване на апокалипсис.
- В свят с 15 или 20 ядрени държави, управлявани от импулсивни автократи с рептилен манталитет, системата става математически нестабилна. Една регионална искра (например между Индия и Пакистан, или Иран и Саудитска Арабия) може да детонира глобално домино, което никоя „глобална свързаност“ няма да може да спре.
Приятели, Повечето дискусии за Демократическата партия в този изборен цикъл се фокусират върху забележителния възход на прогресивните демократи (като например конгресменката от щата Флорида Анджи Никсън, демократична социалистка, която вчера постигна изненадваща победа в надпреварата на демократите за Сената на Флорида). Също толкова важна история е забележителният упадък на корпоративните демократи. Някои демократи се тревожат за това. Моят стар приятел, демократическият стратег Джеймс Карвил, сравнява настоящата вълна от победи на прогресивните предварителни избори с прогресивните кампании през 2016 г. - особено тази на Бърни Сандърс - които според него са раздробили демократическата коалиция. „Бърни Сандърс е причината Доналд Тръмп да е президент“, каза наскоро Карвил, твърдейки, че предизвикателството на Бърни към Хилари Клинтън на предварителните избори е убедило избирателите в щатите, в които е имало битката, че елитните демократи не се различават от елитните републиканци, като по този начин е отслабило шансовете ѝ на общите избори. Дори Джеймс да е прав за 2016 г. (а аз не вярвам, че е), оценката му е без значение сега, защото сме на коренно различен етап от американската политика, отколкото бяхме преди 10 години. Светлината на тъмния буреносен облак на Тръмп и неговия отвратителен режим е, че той разкри алчността, продажността, алчността и корупцията на американския корпоративен елит. Тръмп позволи на изпълнителните директори на гигантски корпорации и титаните от Уолстрийт да правят каквото си искат, стига да му се подмазват. И предоставя всякакви корпоративни помощи на онези, които щедро го подкупват – държавни договори без търгове, ексклузивни лицензи, вратички в данъците, освобождаване от тарифи, ползване на публични земи и разрешение да станат още по-големи монополи. По този начин Тръмп разкри истина за корпоративна Америка, която в продължение на много години е била скрита зад успокояващо одеяло от корпоративни PR глупости за социална отговорност, корпоративна благотворителност и „просачваща се“ икономика. Истината е, че капитаните на корпоративна Америка са толкова алчни, че са готови да хвърлят средностатистическите работещи американци под автобуса, за да спечелят още милиарди. Корпоративната алчност при управлението на Тръмп стана толкова крещяща, а презрението на корпоративна Америка към нуждите на обикновените американци толкова крещящо, че повечето американци вече започват да го схващат. Те гласуват за прогресивни демократи не защото искат социализъм, подкрепят демократичните социалисти на Америка или отхвърлят кандидати, наречени „умерени“. Те гласуват за кандидати, за които вярват, че ще се борят да направят жилищата, храната, здравеопазването и грижите за деца достъпни за средностатистическите работещи семейства. И които ще се изправят срещу милиардерите, поддръжници на Тръмп, главните изпълнителни директори и титаните от Уолстрийт, които настройват икономиката срещу тях. Голяма част от корпоративните медии не разказват тази история. Когато д-р Абдул Ел-Сайед спечели предварителните избори на Демократическата партия в Мичиган над Хейли Стивънс, медиите преляха с разкази за това колко по-малка е била разликата в победата на Ел-Сайед, отколкото прогнозираха анкетите. И все пак най-забележителното нещо за победата на Ел-Сайед беше, че той спечели въпреки драстичното си превъзходство от супер PAC-овете, строени срещу него. Стивънс се е възползвал от десетки милиони долари външни разходи, включително най-голямата инвестиция в сенаторска надпревара, правена някога от Американско-израелския комитет за обществени въпроси, който традиционно подкрепя произраелски кандидати, но в последните изборни цикли е подкрепял кандидати, най-предпочитани от корпоративна Америка. Рекламите на AIPAC в полза на Стивънс и срещу Ел-Сайед дори не споменаваха Израел. Външни суперкомитети за политически действия (PAC) са инвестирали приблизително между 54 и 60 милиона долара в подкрепа на Стивънс и противника на Ел-Сайед, в сравнение със само около 5 милиона долара за Ел-Сайед. Групите, подкрепящи Стивънс, са похарчили повече от Ел-Сайед само за телевизионна реклама с повече от 12 към 1 (26,9 милиона към 2,1 милиона долара) през последните седмици. Средно по 95 долара са били похарчени за всеки глас срещу Ел-Сайед, в сравнение само с 9 долара на глас за него. Надпреварата между Стивънс и Ел-Сайед беше борба чрез посредници за бъдещето на Демократическата партия. Лидерът на малцинството в Сената Чък Шумер подкрепи Стивънс и насърчи дарителите да подкрепят кампанията ѝ, както направиха и други корпоративно ориентирани политици, като сенаторът от Мичиган Гари Питърс. От друга страна, сенатор Бърни Сандърс и конгресменът Александрия Окасио-Кортес подкрепиха Ел-Сайед, както и прогресисти като сенаторите Крис Ван Холен и Елизабет Уорън. Ел-Сайед основателно превърна в предизборен проблем количеството корпоративни пари, които подкрепят неговия съперник. Той твърди, че демократите трябва да отхвърлят корпоративното влияние и да възприемат програма, която помага на обикновените американци. Кампанията му се фокусира върху осигуряването на Medicare за всички, намаляването на цените на лекарствата, отпускани с рецепта, и забраната на средствата от корпоративните PAC. „В момента сме в ситуация, в която богатите продължават да стават свръхбогати, опитвайки се да измислят как да монетизират обикновените хора“, каза Ел-Сайед пред AP по време на неделен следобеден марш, докато поддръжниците му скандираха зад него: „Парите вън от политиката! Парите в джобовете ви!“ Победата на Ел-Сайед бележи повратна точка за корпоративното крило на Демократическата партия. Видях началото на корпоративните демократи в началото на 80-те години на миналия век, когато демократите в Конгреса започнаха да пият от същия източник на финансиране за кампании като републиканците, предимно от големи корпорации. „Бизнесът трябва да се занимава с нас, независимо дали иска или не“, заяви демократичният представител Тони Коелю, който тогава оглавяваше Комитета на демократите за кампанията в Конгреса. Демократите контролираха Конгреса от 1955 г. и предполагаха, че ще продължат да управляват Камарата на представителите в продължение на години. Те смятаха, че могат да се възползват от привидно постоянната си власт, за да набират средства за кампаниите си. Демократите на Коелю скоро постигнаха горе-долу равенство с републиканците по отношение на даренията от корпоративните фондове и касите на кампаниите на Уолстрийт, но това се оказа фаустовска сделка, тъй като големите корпорации и Уолстрийт придобиха нарастващо влияние в партията. Това е банално както в политиката, така и в природата: Човек не смее да хапе ръцете, които го хранят. След това корпоративните демократи спряха Демократическата партия да преследва програма, която би помогнала драстично на американската работническа класа. Разбира се, през последните три десетилетия демократите постигнаха някои важни победи за работещите семейства - например Законът за достъпни здравни грижи, разширеният данъчен кредит за доходи и Законът за семейния и медицински отпуск. И все пак те не са направили много, за да променят нарастващите икономически неравенства, които са се отразили изключително сериозно на семействата от работническата класа. Както Клинтън, така и Барак Обама пламенно настояваха за споразумения за свободна търговия, но не осигуриха на милионите работници, които по този начин загубиха работата си, средства да си намерят нова, която да е поне толкова добре платена. Те също така стояха безучастно, докато корпорациите унищожаваха профсъюзите, гръбнакът на бялата работническа класа. Клинтън и Обама не успяха да реформират трудовото законодателство, за да наложат смислени санкции на компаниите, които го нарушават, или да дадат възможност на работниците да формират синдикати с просто гласуване „за“ или „против“. В кампанията си през 1992 г. Клинтън обеща подобна реформа, но след като беше избран, не искаше да се противопоставя на корпоративните демократи, като харчи политически капитал за нея. В кампанията си през 2008 г. Обама даде същото обещание, но така и не го изпълни. Отчасти в резултат на това членството в синдикатите спадна от 22% от всички работници, когато Клинтън беше избран за президент, до по-малко от 10% днес, а работническата класа загуби възможността си да преговаря, за да получи дял от печалбите на икономиката. Администрацията на Обама също така защити Уолстрийт от последиците от хазартната му зависимост чрез гигантски спасителен план, финансиран от данъкоплатците, но остави милиони собственици на жилища под вода да се удавят. Както Клинтън, така и Обама позволиха на прилагането на антитръстовото законодателство да се втвърди – в резултат на което големите корпорации станаха много по-големи, а основните индустрии – много по-концентрирани. И те обърнаха гръб на реформата за финансиране на кампаниите. През 2008 г. Обама беше първият кандидат за президент след Ричард Никсън, който отхвърли публичното финансиране в своите първични и общи изборни кампании. И той никога не изпълни обещанието си от кампанията за преизбиране да се стреми към конституционна поправка, отменяща делото „Ситизенс Юнайтед срещу FEC“ , решението на Върховния съд от 2010 г., което отвори вратите за големи пари в политиката. Какво се случва, когато комбинирате свободната търговия, свиващите се синдикати, спасителните планове на Уолстрийт, нарастващата корпоративна монополна власт и изоставянето на реформата за финансиране на кампании? Получавате икономика, облагодетелстваща богатите, и политическа система, облагодетелстваща силните, докато работниците без висше образование страдат от намаляващи реални заплати и намаляваща сигурност на работното място. Джон Ф. Кенеди беше последният президент от Демократическата партия, който разчиташе на гласовете на американците от работническата класа, докато губеше гласовете на белите американци с висше образование с 2 към 1. Шестдесет години по-късно Джо Байдън разчиташе на гласовете на американците с висше образование, докато губеше гласовете на бялата работническа класа с 2 към 1. Камала Харис загуби работническата класа с още по-голяма разлика. Тръмп разкри продажността и алчността на корпоративна Америка, докато големи части от работещата средна класа се борят да свържат двата края. В резултат на това републиканците вероятно ще претърпят някои големи поражения на междинните избори. Корпоративните демократи са в дефанзива, защото средствата за кампанията им не работят както преди. Сега, най-накрая, Демократическата партия има възможност отново да се превърне в партия на работещите американци, каквато беше при Франклин Д. Рузвелт, а не в партия на корпоративна Америка. По-спешно от всякога след Голямата депресия е демократите да действат по тази възможност. |
- При Клинтън: В замяна на икономическия растеж през 90-те, той отстъпи пред корпорациите – подписа НАФТА (което изнесе американските заводи и съсипа средната класа) и отмени закона „Глас-Стийгъл“ (което развърза ръцете на банките за спекулации и доведе до срива през 2008 г.).
- При Обама: Вместо да накаже банкерите, които изхвърлиха милиони хора от домовете им, неговата администрация спаси Уолстрийт с трилиони от парите на данъкоплатците.
Приятели, Някои от последните публикации тук бяха особено дълги – включително моята тричастна поредица „ Обезсърчаване на всичко “, „ Глупостите на Третия път “ от миналия понеделник и вчерашната „Отворено писмо до Скот Бесент “ . Те накараха някои от вас леко да се оплачат, че нямате време да се измъкнете през моето многословие. Други от вас любезно ми предложиха да публикувам твърде често — всеки ден, седем дни в седмицата, понякога по два пъти на ден. „Не мога да се справя!“, написа един от вас наскоро. Извинявам се за многословието си. Старая се да правя тези публикации възможно най-кратки, но понякога чувствам нужда да предоставя допълнителни доказателства, аргументи или контекст. И приемам молба да публикувам поне седем дни в седмицата, понякога дори по-често. Оправданието ми е, че сме в толкова опасен момент от историята на Америка и света, че искам да ви предоставя фактите, аргументите и анализите, от които се нуждаете, за да вземете активно участие в съпротивата, а след това и във възстановяването, което ще последва. Тази „активна“ роля може да бъде не повече от разговор с приятелите ви и укрепването им – така че когато говорят с приятелите си , те също да разполагат с фактите, аргументите и анализите, от които се нуждаят. Или може да бъде защита на уязвимите във вашите общности. Или организиране и мобилизиране, за да се гласува на 3 ноември. Искам също така да очертая случващото се – да ви дам по-широк контекст и значение. С други думи, пиша толкова много, защото залозите са адски високи. (Също така се опитвам да разделям тежките неща с по-леки предложения, като например скорошното ми есе за поколението „бейби бум“, съботната кавга за кафе и конкурса за надписи в неделя, върху теорията, че лъжица захар помага дори на най-горчивото лекарство да се преглътне.) Но най-вече пиша толкова много, защото вярвам във вас . Вярвам във вашите ценности. Във вашата замисленост. Във вашата решителност да оставите тази нация и този свят по-добро място. И съм ви безкрайно благодарен, че станахте част от тази общност, че споделяте тези публикации, че добавяте своите задълбочени коментари и за всякаква подкрепа, която можете да ми окажете. Единственото ми истинско притеснение е, че те претоварвам и препълвам входящата ти поща. За което искрено се извинявам. — Робърт Райх |
- Петрол Брент (Brent): Търгува се на нива около $91.90 – $92.30 за барел. Дневният му ръст е около +1.0% до +1.3%.
- Американски суров петрол (WTI): Цената се движи около $86.30 – $86.50 за барел. Той бележи по-осезаемо ускорение с дневен ръст от около +1.6% до +1.8%. [1, 2, 3, 4]
- За последните 5 дни: Цената на WTI се е повишила с +4.71%.
- За последния месец: Растежът се забавяше, но се задържа на положителна територия с около +3.0% до +4.8% общ ръст за периода.
- Спрямо миналата година: Петролът бележи огромно ускорение, като цената му е скочила с близо +37.5%. [1, 2]
- Средна себестойност (за нови кладенци): Между $65 и $70 за барел. [1, 2]
- Лидер по ниски разходи: Регионът Permian Basin (Тексас и Ню Мексико) остава най-евтиното място за фракинг, като най-ефективните оператори там постигат рентабилност при $54 – $62 за барел. [1, 2, 3]
- По-скъпи региони: По-старите и изтощени басейни като Bakken (Северна Дакота) и Eagle Ford (Тексас) изискват цени от $70 до $75+ за барел поради изчерпването на най-качествените площи. [1]
- Тенденция: Цената на фракинга се покачва в последно време. Анализите на енергийни агенции показват, че поради изчерпването на най-добрите „Tier 1“ парцели и инфлацията при материалите (като стоманените тръби), дългосрочната себестойност се очаква да нарасне към $85-$95 в следващото десетилетие. [1, 2, 3]
- Себестойност в плитки води (Offshore shelf): Около $35 – $40 за барел.
- Себестойност в дълбоки води (Deepwater): Около $40 – $45 за барел. Най-модерните дълбоководни проекти, управлявани от гиганти като Chevron и Shell, успяват да свалят прага на рентабилност дори под $30 – $35 за барел. [1, 2]
| Критерий | Фракинг (Шистов петрол) | Офшорен (Мексикански залив) |
|---|---|---|
| Средна себестойност | $65 – $70 / барел | $35 – $45 / барел |
| Първоначална инвестиция | Ниска до умерена (за един кладенец) | Огромна (милиарди за платформа) |
| Гъвкавост на производството | Изключително висока (пуска се/спира се за седмици) | Много ниска (планира се с години) |
| Живот на кладенеца | Кратък (производството спада бързо) | Дълъг (десетилетия стабилен добив) |
- Rystad EnergyShale project economics still reign supreme as cost of new oil ...1.10.2024 г. — Offshore shelf is the next cheapest ($37 per barrel), followed by offshore deepwater ($43) and North American shale ($45). Convers...
- Драстично източване на резервите: Международната агенция по енергетика (МАЕ/IEA) и САЩ освободиха стотици милиони барела от своите стратегически и търговски запаси. Световните наблюдавани петролни запаси са спаднали с над 410 милиона барела от началото на конфликта. [1, 2, 3]
- Изчерпване на „буферите“: Използването на аварийните резерви временно омекоти ценовия шок, но пазарните анализатори алармират, че тези буфери вече са силно изтънени. Когато войната приключи, тези резерви ще трябва да се купуват наново, което ще поддържа търсенето изкуствено високо години наред. [1, 2, 3]
- Натиск върху шистовия петрол в САЩ: Спирането на доставките от Залива принуди американските фракинг компании да ускорят сондажите. Най-качествените и лесни за експлоатация зони („Tier 1“) обаче бързо се изчерпват. Компаниите са принудени да преминат към по-дълбоки, географски сложни и фрагментирани басейни, което автоматично повишава цената на рентабилност (breakeven) от $60 към над $75+ за барел. [1, 2]
- Масово насочване към ултрадълбоководни офшорни проекти: Поради несигурността в Близкия изток, инвестициите в дълбоководния „Златен триъгълник“ (Мексиканския залив, Бразилия, Западна Африка) се увеличават главоломно. Макар тези полета да имат голям капацитет, разработването им изисква милиарди долари първоначален капитал, скъпа апаратура и застраховки под постоянен инфлационен натиск. [1]
- Военна инфлация в логистиката: Войната вдигна цената не само на самия петрол, но и на неговото транспортиране. Пренасочването на танкери извън опасните зони, атаките в Червено море и блокираният пролив вдигнаха разходите за карго фрахт и морски застраховки. Това калкулира допълнителна тежест върху крайната себестойност на всеки барел. [1, 2, 3]
- Ако държави като САЩ и членовете на Международната агенция по енергетика (МАЕ) започнат веднага да освобождават милиони барели от своите стратегически резерви, те могат да забавят покачването.
- Въпреки резервите, пълна блокада, продължила 3–4 седмици, ще принуди рафинериите в Азия и Европа да наддават агресивно за всяка свободна доставка извън Персийския залив. Този недостиг ще изстреля цената на сорт Брент до $150 за барел. [1, 2]
- Пълна блокада (Загуба): Военноморската блокада на САЩ оряза иранския износ от 1.7 милиона барела през 2025 г. до критичните 294,000 барела на ден. Когато обемът падне толкова ниско, дори петролът да е $150, Иран няма как да спечели, тъй като физически не може да достави суровината до купувачите си (основно Китай). Това доведе до вътрешна инфлация в страната от над 80%. [1, 2, 3]
- „Сивият флот“ и отстъпките (Частична печалба): Иран печели, когато неговият „сенчест флот“ от танкери успее да пробие блокадата. Китай продължава да купува ирански петрол, но изисква огромни отстъпки от пазарната цена заради риска. Иран печели чисти пари само от тези тайни канали. [1, 2]
- Сухопътният терминал „Джаск“: Иран има стратегическо предимство, тъй като изгради собствен петролопровод до пристанището Джаск, което се намира извън Ормузкия проток (в Оманския залив). Ако Иран затвори протока за чужди кораби, той теоретично може да продължи да изнася собствен петрол през Джаск, печелейки милиарди от паниката на борсите.
- Обединени арабски емирства (ОАЕ) – Срок: 1 година (до средата на 2027 г.)
ОАЕ вече притежава тръбопровода Habshan-Fujairah (капацитет 1.8 млн. барела/ден) до пристанището Фуджайра извън протока. През май ОАЕ обяви спешното изграждане на успореден тръбопровод, който ще удвои капацитета до 3.6 милиона барела на ден до средата на 2027 г. [1, 2, 3] - Саудитска Арабия – Срок: От няколко месеца до 1 година
Кралството разчита на съществуващия си тръбопровод „Изток-Запад“, който пренася петрол до Червено море (около 5 до 7 млн. барела/ден). В момента текат спешни анализи и разширения за увеличаване на капацитета с още 2 милиона барела на ден, което ще отнеме около 12 месеца. [] - Ирак и Йордания – Срок: 3 до 5 години
Тези държави договориха нов коридор през Южна Йордания до Червено море с капацитет 1 млн. барела на ден, но неговото проектиране и изграждане изисква минимум 3 – 5 години. [1] - Средиземноморски проекти (Ирак през Турция) – Срок: 2 до 3 години
Възстановяването и разширяването на стари тръбопроводи до турските пристанища изисква сериозни ремонти и политическа стабилност, което отнема поне 24 – 36 месеца.
- Причината: Повечето от огромните, конвенционални нефтени полета на сушата (в Близкия изток и Русия), от които петролът излиза почти сам и евтино, вече са преминали своя пик на производство.
- Преход към скъп добив: След 2035 г. светът ще зависи почти изцяло от дълбоководен офшорен добив, фракинг на труднодостъпни места и битумни пясъци. Тъй като тяхната себестойност е висока (над 80–90 долара за барел), цените на горивата по бензиностанциите ще се вдигнат трайно, превръщайки всекидневната употреба на лични автомобили с ДВГ в скъпо удоволствие.
- Разпределение на резервите: Венецуела и Саудитска Арабия притежават най-големите запаси и ще бъдат последните страни, които ще изпомпват петрол на планетата.
- САЩ и фракингът: Американските шистови запаси (фракинг) имат много по-кратък живот – при сегашното агресивно темпо те ще започнат драматично да пресъхват още след 15 до 20 години.
- Производство на авиационно гориво (самолети) и за кораби.
- Химическата промишленост (пластмаси, лекарства, торове за земеделието).
- Специфични военни и космически нужди.
- Руски сектор (Най-активен): Русия контролира най-голямата част от шелфа. Тя е най-напреднала в проучванията и вече има работещи платформи (като „Приразломная“ в Баренцово море), но заради международните санкции губи достъп до западни технологии, което забавя нови сондажи. [1, 2]
- Американски сектор (Аляска): Проучен е предимно в близост до брега (Prudhoe Bay). Офшорните сондажи в открития океан са почти замразени. Компании като Shell изтеглиха проектите си, след като похарчиха над 7 милиарда долара без значим пазарен резултат. [1, 2]
- Норвежки сектор: Най-модерният технологично, концентриран в Норвежко и Баренцово море. Норвегия използва по-мекия климат, осигурен от течението Гълфстрийм, за да поддържа по-евтин и сигурен добив. [1]
- Изграждане на инфраструктура: Цената на една-единствена сондираща платформа за Арктика може да надхвърли $500 милиона до $1 милиард. Тя трябва да бъде изработена от специална стомана, издържаща на температури под -50°C, и да има структура, която да устоява на натиска на плаващи ледени блокове. [1]
- Сезонност и логистика: В много части прозорецът, в който морето не е замръзнало и позволява корабоплаване, е едва 2 до 3 месеца в годината. Всичко останало изисква поддръжка от огромни ядрени ледоразбивачи, чийто наем и експлоатация струват стотици хиляди долари на ден. [1, 2]
- Екологични застраховки и риск: Почистването на евентуален петролен разлив в ледени води е технологично почти невъзможно с настоящите средства. Затова застрахователните компании изискват колосални премии за риск, което оскъпява всеки барел. [1, 2, 3]
| Регион / Тип проект | Цена на рентабилност (Breakeven) | Икономически статус |
|---|---|---|
| Норвежки Арктически шелф | $50 – $65 / барел | Изгоден (благодарение на развитата инфраструктура) |
| Руски Арктически шелф | $75 – $85 / барел | Трудно приложим (изисква държавни субсидии и високи цени) |
| Дълбоководен открит океан | $100 – $150+ / барел | Икономически неизгоден (на етап замразени проекти) |
- Петролните държави (като Саудитска Арабия и ОАЕ) знаят, че ако оставят петрола в земята с цел да го продадат след 30 години, има огромен риск тогава никой да не иска да го купи.
- Тяхната стратегия е: „Нека го продадем СЕГА, докато светът все още е зависим от него, и да инвестираме спечелените милиарди в изграждане на нови икономики (туризъм, технологии, ВЕИ).“
- Кладенците за фракинг изсъхват изключително бързо (над 60-70% спад на добива още през първата година).
- За да плащат лихвите по кредитите си и за да имат кеш за сондаж на следващия кладенец, компаниите се нуждаят от постоянен паричен поток (cash flow) днес. Те нямат финансовия лукс да спрат кранчето и да чакат 5 години за по-добра цена, защото банките ще ги фалират още следващия месец.
- Физически повреди: Ако затвориш работещ сондаж за дълго време, налягането в пластовете се променя, тръбите се запушват от парафини и асфалтени, а оборудването корозира. Пускането му наново след години може да струва милиони долари, а понякога находището се уврежда трайно и никога не възстановява предишния си добив.
- Цената на поддръжката: Консервацията на платформи (особено офшорни или в Арктика) изисква милиони долари на месец за поддръжка, без те да носят никакви приходи.
- Животът на кладенците е изключително кратък: За разлика от традиционните находища в Близкия изток, които изпомпват петрол с десетилетия, един фракинг кладенец губи между 60% и 85% от добива си още през първата година.
- Постоянно бягане на „въртележка“: За да поддържат нивата на производство, компаниите трябва непрекъснато да дупчат нови и нови кладенци. Това изисква колосален и безспирен капитал.
- Планини от дългове: Повечето фракинг компании в САЩ години наред не работеха на реална печалба. Те оцеляваха благодарение на евтините банкови кредити и ниските лихвени проценти. Те изпомпваха рекордно количество петрол, за да плащат лихвите по старите дългове с парите от новите инвеститори.
- Защита на американската индустрия от фалит: Ако Близкият изток е мирен и Саудитска Арабия, Иран и Ирак залеят пазара с евтин петрол (с добивна себестойност под $20), световната цена ще падне до $40–$50 за барел. При такава цена американският фракинг (чиято рентабилност е $65–$75) ще фалира за броени месеци, повличайки след себе си десетки американски банки, които са ги кредитирали.
- Елиминиране на конкуренцията: Иран притежава едни от най-големите и евтини конвенционални резерви на газ и петрол в света. Чрез икономическата и военноморска блокада на Иран и затварянето на Ормузкия пролив, САЩ на практика отстраняват огромен конкурент от пазара.
- Пренасочване на купувачите: Войната в Близкия изток принуди големи консуматори (като Европа и части от Азия) да спрат да разчитат на несигурните доставки от Персийския залив и да започнат да купуват скъп американски втечнен газ и шистов петрол.
- Проблемът с енергийния баланс: За да се произведе т.нар. „зелен водород“ чрез електролиза на вода, е необходимо колосално количество електроенергия. На практика изразходваме повече енергия за производството му, отколкото след това получаваме при изгарянето му.
- Инфраструктурният кошмар: Водородът е най-лекият газ. Той преминава през стоманените тръби, прави ги крехки (водородна крехкост) и изисква съхранение под брутално налягане (над 700 атмосфери) или втечняване при -253°C. Това го прави изключително скъп за масова логистика.
- Исторически примери: Нацистка Германия през Втората световна война и Южна Африка по време на апартейда (чрез компанията Sasol) са задоволявали нуждите си от бензин и дизел именно като са ги произвеждали от въглища, тъй като са били подложени на нефтено ембарго.
- Къде се прави днес: Китай в момента е лидер в тази технология. Тъй като страната разполага с огромни залежи на въглища, но е зависима от вноса на петрол (особено през застрашения Ормузки проток), те изграждат гигантски заводи за превръщане на въглища в пластмаси и течни горива.
- Капанът: Този процес е екологична катастрофа и е икономически неизгоден, освен ако цената на петрола не е трайно над 100–120 долара. При него се отделя двойно повече въглероден диоксид (\(CO_{2}\)), отколкото при рафинирането на обикновен петрол.
- Искате ли да разгледаме кои държави в момента са най-напреднали в улавянето на въглероден диоксид (\(CO_{2}\)) от въздуха, за да го превръщат в изкуствена пластмаса?
- Интересува ли Ви колко енергия (и от какви източници) ще бъде нужна на България, ако реши да премине изцяло на водородна икономика за тежкия си транспорт и индустрия?
- Или искате да анализираме какво ще се случи с глобалното производство на храни (земеделието), когато природният газ и петролът станат твърде скъпи за производството на азотни торове?
- Готова мрежа: Светът вече притежава милиони километри газопроводи, компресорни станции, подземни газохранилища и терминали за втечнен природен газ (ВПГ/LNG).
- Безплатна логистика: Синтетичният метан може да се пусне директно в съществуващата мрежа за природен газ без никакви модификации. Той може да захранва заводи, топлофикации и камиони веднага.
- Биометан (Ускорена фотосинтеза): Вместо да се изгарят растителни отпадъци, земеделска биомаса или отпадъчни води, те се подлагат на анаеробно разграждане от бактерии в т.нар. биогазови инсталации. Полученият биометан е химически идентичен с природния газ, но е въглеродно неутрален, защото растенията наскоро са извлекли този въглерод от атмосферата чрез фотосинтеза.
- Процесът на Сабатие (Изкуствен метан): Това е химическа реакция, открита още в началото на XX век. Взема се водород (произведен чрез зелена електроенергия от вода) и се събира с \(CO_{2}\) (уловен от индустриални комини или директно от въздуха) [💡]. Под въздействието на температура и никелов катализатор се получава чист метан (\(CH_{4}\)) и вода (\(H_{2}O\)) [💡].
- Цялата „мръсна“ утайка от канализацията на София се изпомпва там и се оставя на специални бактерии, които я разграждат при температура около 35–37°C.
- При този процес се отделят милиони кубични метри биогаз (метан). [1, 2]
- Резултатът: Станцията улавя този метан, изгаря го на място в когенератори и произвежда повече ток и топлинна енергия, отколкото са необходими за работата на самата мега-станция. Тя е напълно енергийно независима и дори връща излишния ток в националната мрежа. Подобни технологии работят и в други големи български градове (като Бургас, Пловдив, Варна и Русе). [1, 2, 3, 4]
- Ефектът на разреждането (Икономика на мащаба): Човешкият отпадък от тоалетната е изключително разреден. Когато измиете чиниите, пуснете пералнята или се изкъпете, вие излизвате стотици литри чиста вода, смесена с битова химия (сапуни, прахове, белина). За да се задейства производството на метан, тези утайки първо трябва да се концентрират и филтрират в гигантски басейни. Малка квартална инсталация би се задръстила от перилни препарати, които убиват бактериите, произвеждащи метан. За сравнение – говеждият тор във фермите е концентриран, гъст и чист от химикали, затова там е лесно.
- Миризмата и общественото недоволство (NIMBY): Процесът на анаеробно гниене е съпроводен с отделянето на сероводород и други силно миризливи газове преди пречистването. Никой не би искал до жилищния му блок или в градския парк да се издига метан танк, който периодично да изпуска миризма на канализация.
- Опасност от експлозия: Метанът е силно запалим и взривоопасен газ. Поддържането на десетки малки заводи за метан в гъсто населени градски райони представлява огромен риск за сигурността. Много по-безопасно е всичко да тече по подземните тръби извън града (на ниско и далеч), където се обработва под строг промишлен контрол. [1]
- Във фермата (Контролирано гниене): Торът веднага се събира и се затваря херметически в анаеробен дигестор (без кислород). Бактериите си вършат работата на тъмно и затворено, а целият миризлив газ се улавя в тръбите. Затова във фермата с реактор всъщност мирише много по-малко, отколкото в традиционна ферма.
- В градската кофа (Неконтролирано гниене): В кофата за боклук храната се смесва с найлонови торбички, пластмаса и картон. Там има кислород и се развиват аеробни бактерии, които причиняват класическото вкисване и гниене. Тъй като кофата стои на слънце и се отваря постоянно, миризмата се разнася из целия квартал.
- Заводът за боклук в София (край с. Яна): София има специална инсталация за биологични отпадъци (Хан Богоров). Там се изпращат разделно събраните зелени отпадъци (от паркове, ресторанти и пазари). Инсталацията има собствени анаеробни биореактори, които правят точно това, което предложихте – произвеждат биометан, който захранва с ток и топлина завода.
- Кафявите кофи: Сигурно сте забелязали, че в някои квартали започнаха да се появяват кафяви контейнери. Те са предназначени само за хранителни отпадъци, за да влизат директно в реакторите за метан, без да се цапат с пластмаса.
- Кухненските диспозери (мелачки за мивка): Ако всяка кухня имаше мощна мелачка, която да превръща костите, хляба и обелките в гъста каша, те щяха да се оттичат заедно с фекалиите по т.нар. „черна канализация“ [💡].
- Ефектът за метана: Тази смес е изключително богата на въглерод и азот [💡]. Тя е перфектната „храна“ за бактериите в биореакторите. Производството на биометан би скочило с над 300% спрямо сегашните пречиствателни станции, защото няма да има излишна вода, която да разрежда сместа.
- Ако тя тече по отделна тръба, пречистването ѝ става изключително евтино, бързо и лесно чрез обикновени пясъчни филтри или изкуствени влажни зони (мини езера с тръстика).
- Тази вода може веднага да се връща обратно в блока за поливане на градинки, миене на улици или за казанчетата на тоалетните.
- Две канализации вместо една: За да работи Вашата система, под всеки асфалт и във всеки блок трябва да има две напълно отделни канализационни тръби (за сива и за черна вода) [💡]. Подмяната на тръбите в град като София или Пловдив би струвала десетки милиарди левове и пълно разкопаване на градовете за десетилетие.
- Забраната за мелачки в момента: Парадоксално, но в момента ВиК дружествата в България забраняват масовото ползване на мелачки за храна в мивките. Причината е, че сегашната ни обща канализация има твърде малък наклон. Ако изсипваме мазнини и смлени кости в нея, те се смесват със студената вода от баните, мазнината застива и прави т.нар. „мастни айсберги“, които запушват целия квартал.
- Вътре в блока (Пак трябват две тръби): За съжаление, в рамките на самия блок няма как да минете с една тръба. Ако съедините всичко още в апартамента, водата от пералнята и банята (сивата вода) пак ще отиде в подземния реактор. Тя е твърде много (около 70% от целия обем) и ще наводни реактора, отмивайки бактериите. Затова от всеки апартамент надолу трябва да се спускат две вертикални тръби: една тънка за тоалетната и кухненската мелачка и една дебела за банята. [1, 2]
- Под градинката (Биореакторът): Тънката тръба влиза директно в херметичен подземен резервоар (метанов дигестор) под тревата. Тъй като вътре влиза само гъста маса от тоалетната и смляната храна, бактериите веднага започват да произвеждат метан. [1, 2, 3, 4]
- Енергия за блока: Този метан се улавя и захранва малък генератор в мазето на блока. Той произвежда ток за осветлението на входа, асансьора и помпата, а топлата вода от охлаждането на генератора топли радиаторите на кооперацията.
- Супер-тор за градинката: След като бактериите преработят черната вода, на дъното на реактора остава чиста от патогени, богата на азот и фосфор утайка. Тя се изпомпва и се ползва за перфектен тор за същата тази градинка над реактора. [1, 2]
- Голямото предимство: Общината се разтоварва. Вашият блок спира да изхвърля тонове биологичен отпадък в градската мрежа. Пречиствателните станции извън града ще имат нужда от много по-малко капацитет.
- Проблемът „Кой ще го поддържа?“: Една голяма пречиствателна станция има денонощен екип от инженери и химици. Локалният реактор под блока изисква поддръжка – някой трябва да чисти филтри, да следи температурата на бактериите и да контролира датчиците за експлозия. Ако съседите се скарат за сметката за асансьора, представете си какво би станало, ако трябва да организират ремонт на биореактор.
|
|
|
|
|
|
|
|
|
| |||||
|
| |||||
| |||||
|
|
| 20:40 (преди 3 часа) | |||
| ||||
|
|
|
|
Селекция от статии, които задължително трябва да прочетете
|
|
|
|
|
|
