Приятели, Днес ми се случи два пъти. Един непознат дойде и попита: „Как оставаш нормален?“ (или някаква вариация на същия въпрос, като например „Как предпазваш главата си от експлозия?“) Ето какво казвам аз в отговор: Всички се опитваме да запазим здравия си разум в тази лудост. Как? Е, ето какво не работи: избягването на новините. Те ще ви ударят така или иначе, защото приятел или любим човек ще спомене последното възмущение на Тръмп. Освен това, трябва да знаете, за да можете да се борите. Друго нещо, което не работи, е да си казвате, че няма значение. Има значение. Вечната война на Тръмп в Близкия изток и неговите луди тарифи покачват цените на всичко, което купувате. Същото важи и за неговите промонополни ходове. Неговата вътрешна полицейска държава прави живота ад за много от вашите съседи, ако не и за вас и вашето семейство. Неговите субсидии за големите петролни компании и отказът от вятърна и слънчева енергия правят планетата негодна за живот. Неговата фанатизъм води до жестокост срещу най-уязвимите. И така нататък. Трето нещо, което не работи, е да се преструваме, че няма нищо, което може да се направи по въпроса – че няма смисъл дори да се опитваме, защото всички сме прецакани. Този вид цинизъм е точно това, което искат милиардерите, поддръжници на Тръмп, и отвратителните олигарси – така че се отказваме и им позволяваме да вземат всичко. И така, какво работи ? Какво правя аз ? Трябва да знаеш, че и на мен не ми е лесно. Имам си моменти на тъга и страх. Но се опитвам да направя три неща. Първо, насочвам яростта си към колкото се може повече активна съпротива, колкото този стар професор може да събере. Пиша ви поне веднъж на ден в този Substack и правя видеоклипове, филми и подкасти — всичко това, за да ви дам инструменти, които може да ви бъдат полезни. Второ, поддържам тясна връзка с млади активисти, които са пълни с енергия и надежда. Тяхната ангажираност към демокрацията и социалната справедливост е заразителна. Те ми дават енергия и надежда. Трето, практикувам благодарност. Благодарен съм им. Благодарен съм и на вас. Оценявам вашата подкрепа и ентусиазъм. Благодарен съм, че четете ежедневните ми писма, споделяте ги и ги коментирате. Ценя всяка помощ, която можете да ми предоставите. Приятели, всички ние преживяваме моменти на скръб и страх. Но съм абсолютно убеден, че ще преминем през тези тъмни времена, по-силни от преди. Робърт Райх |
За съжаление Tatiana Christy e много права , ако не си прочел виж какво казва . Аз съм на мнение че беше пропуснат шанса да де издигне кандидатурата още за парламентарните избори и така да се подсили ПП-ДБ като съюз и заяви че са сериозно за промяна след злополучната сглобка . Нямаше да е зле тогава и сега някой, който е критикувал Сглобката . Ако издигнат Гюров ще го разкатаят че е бил служебен на Мамаша Йотова , а Радев е спечелил ...нечестно . Направо ще го изкарат предател , както и заради това ,че не е общ кандидат с Герб срещу комунистите и т.н. Трябва човек ,който е извън политиката и критикува наред всички ! https://warofthecrickets.blogspot.com/…/blog-post_629.html Кажи един такъв и направете инициативен комитет , ако се навие . Пък тръгнете да търсите граждани . Трябва , трябваше да има предварителни избори , да се търси открито , прозрачно . Сега хората си мислят че онези там от Сглобката ги е страх и се пазарят . Какво друго да си мислят . А дали не са прави ?
Преходът от страха на поданика към доверието на гражданина
Винаги, когато можем, нека, като Лутер, заковаваме истината на вратата
– и нека го направим на недвусмислен език." (Маргарет Тачър)
Страхът като авторитарен политически ресурс и възстановяването на доверието
Страхът е един от най-мощните политически ресурси на всяка власт, която разчита повече на зависимостта, отколкото на общественото доверие. Когато обществото продължително живее в несигурност, недоверие и усещане за безсилие, обещанието за „силен човек“, който ще възстанови реда, започва да изглежда психологически убедително. Това не е особеност на българите, а универсален механизъм на човешкото поведение.
Демократичната общност у нас продължава да търси обяснение за слабите изборни резултати на своите партии. Често вътре в нея се срещат песимистични заключения, че българското общество не е достатъчно подготвено за демокрация, че страната е обречена на корупция, посредственост и лошо управление, а политическите лидери носят малка или никаква отговорност за това състояние.
Подобно обяснение е не само аналитично недостатъчно, но и политически опасно. Ако демократите престанат да вярват в способността на мнозинството граждани да правят разумен избор, те подкопават собствената философска основа. Самото понятие „демокрация“ означава управление, основано върху политическата зрялост на гражданите. Да не вярваш в тази способност означава постепенно да изгубиш вяра и в демокрацията.
По-убедително изглежда друго обяснение. Изборните победи на отделни политически сили не са непременно доказателство за трайна ценностна промяна в обществото. В политиката решаващо значение често имат конкретният исторически момент, обществените страхове, умело проведените кампании, информационната среда и степента на доверие към политическите алтернативи. Изборният резултат показва моментно съотношение на силите, но не определя окончателно обществените убеждения.
Историята на демократична България показва, че обществените нагласи могат да се променят значително за сравнително кратък период. Следователно няма основание песимизмът да се превръща в политическа стратегия.
Оттук произтича основният практически извод. Демократичните сили не трябва да отговарят на популизма с популизъм, на пропагандата с контрапропаганда или на страха с нов страх. Подобен подход би означавал постепенно възприемане на методите на собствените политически противници. (Спомнете си филма за американските политически съветници, които помогнаха на Елцин да спечели едни първоначално изгубени демократични избори с насаждане на страха на руснаците от война и как с помощта на насаждане същия този страх от война (вкл. и чрез използването на терористични средства) никому неизвестният апаратчик от КГБ Путин спечели с помощта на войната против Чечения първия си президентски мандат.)
Единствената устойчива стратегия е последователното говорене на истината, дори когато тя е неудобна. Това означава открит разговор с хората във всички части на страната, използване на разбираем език, постоянен личен контакт и готовност за честен спор. Не високомерие, а уважение. Не политически жаргон, а ясно формулирани аргументи. Не абстрактни лозунги, а конкретни решения.
Но дори истината сама по себе си не е достатъчна.
Пропагандата винаги стъпва върху вече съществуващи човешки преживявания – страх, тревога, разрушено доверие и усещане за безсилие. Когато човек дълго живее в подобна среда, той естествено започва да търси сигурност. Обещанието за „силен лидер“, който ще възстанови реда, придобива психологическа привлекателност именно защото отговаря на тази потребност.
Следователно борбата с пропагандата не може да се изчерпи с опровергаване на неверни твърдения. Необходимо е постепенно възстановяване на общественото доверие.
Това доверие възниква тогава, когато политическите лозунги и политическото поведение започнат да съвпадат. Когато правилата важат еднакво за всички. Когато гражданите многократно преживяват, че истината не е предизборен лозунг, а принцип на управление.
Свободата не означава хаос или анархия. Тя означава ред, основан върху взаимно доверие и върховенство на закона. Именно доверието създава усещането за сигурност, принадлежност и гражданска общност. То освобождава обществото от постоянната необходимост да търси поредния „спасител“. Така се побеждава популисткото изкушение за лесни ( и погрешни) отговори на трудни въпроси.
Затова истинската политическа задача е не просто спечелването на следващите избори, а постепенното възстановяване на културата на доверие, разрушавана десетилетия наред от комунистическото и авторитарното наследство, травмите на олигархичния преход и несигурността на съвременния свят.
Човекът може да бъде наранен, изплашен и обезверен. Но той остава способен да възстановява доверието си, когато среща истина, последователност и справедливост.
Именно тогава поданикът може отново да стане гражданин.
От възродения страх на поданика към възвърнатото доверие на гражданина
Тук възникват няколко ключови политико-философки въпроси:
Как едно общество, живяло десетилетия в страх, зависимост и недоверие, постепенно възстановява свободата чрез изграждане на доверие?
Страхът като властови ресурс
Страхът е инструмент на авторитарната политика. А антидемократичната пропагандата работи, защото демократите са забравили силата на истината. А хората търсят "силната ръка", защото демократичното лидерство е изчезнало във времето.
Защо демократите грешат?
Защото вярват в грешката да обвиняват народа. А демокрацията е неработеща без доверие на елита в гражданите и на гражданите в елита. Защото политическият елит носи главната собствена отговорност – не е отговорил на очакванията на гражданите и е способствал сам на антидемократичната неприятелска пропаганда.
Защо обществото не е обречено на неработеща и все по-авторитарна демокрация?
Защото изборите не измерват характера на народа – те разкриват само неговите временни слабости и ирационални увлечения. Защото политическите предпочитания са променливи и доверието може да бъде възстановено.
От истината към доверието
Истината е необходимата предпоставка за възвръщане на доверието в демокрацията.- Тя означава последователността между думи и действия. Тя означава, че институциите са производители, не разрушители на доверието.
Преходът от поданик към гражданин
Поданикът живее чрез собствените си страхове – по-често внушени и измислени, отколкото реални. Той очаква заповеди „отгоре“. Търси покровител. Приема, че правилата важат различно за различните хора. Свикнал е да оцелява, а не да участва в изграждането на собствения си живот. Търси някой „да го оправи“.
Гражданинът живее чрез доверието. Той не чака спасител. Поема отговорността за собствения си живот. Участва, а не изчаква пасивно в „битката за оцеляване“. Има доверие, че законът важи за всички и защитава свободата на всички.
Това е всъщност класическата политическо-философска републиканска традиция – от Аристотел и Цицерон през Лок, Токвил и Хана Арент.
Политическа философия на демократичното възстановяване на България
Истинският политически проблем
България не преживява просто поредна политическа криза. Тя се намира в продължителна криза на общественото доверие. Видимите проявления – корупция, клиентелизъм, институционална слабост, популизъм, конспиративно мислене, външни зависимости и периодични политически сътресения – са симптоми на по-дълбоко заболяване. Основният дефицит е разрушеното доверие между гражданите и към институциите.
Политиката не се основава единствено върху рационални сметки за ползи и разходи. Хората вземат решения под влияние на надеждите си, страховете си и на доверието или недоверието към другите. Политическата психология отдавна показва, че в условия на продължителна несигурност хората естествено започват да търсят повече сигурност, отколкото свобода. Но още Бенджамин Франклин, американски държавник, един от „бащите-основатели“ на САЩ разкрива, че „онези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност“. И със сигурност ще загубят и двете. Но докато не се разбере това, популисткото обещание, че само „силна ръка ще ни оправи“ остава да изглежда убедително.
Следователно страхът не е случайно чувство. Той е политически ресурс.
Авторитарните и олигархичните режими не управляват единствено чрез принуда. Те възпроизвеждат усещането, че светът е опасен, институциите са безсилни, всички са еднакво корумпирани и отделният човек нищо не може да промени. При подобна психологическа среда зависимостта започва да изглежда като разумен, рационален избор.
Поданикът и гражданинът
Историята на Европа може да бъде прочетена като постепенно превръщане на поданиците в граждани. Поданикът очаква закрила. Гражданинът изгражда общност. Поданикът търси покровител. Гражданинът изгражда институции. Поданикът живее чрез страха. Гражданинът живее чрез доверието.
Тази разлика не е политико-юридическа, а културна. Тя описва различни модели на обществено поведение.
В общества, преживели дълги периоди на авторитаризъм, политическата култура неизбежно запазва много поданически характеристики. Именно това описват Гейбриъл Алмънд и Сидни Верба в класическата си теория за гражданската култура. Стабилната демокрация не се основава само върху избори и конституция. Тя изисква граждани, които вярват, че тяхното участие има значение, че институциите могат да действат справедливо и че останалите граждани по принцип заслужават доверие. Това стои в основата на онова, което се нарича „социален капитал“.
Социалният капитал като основа на свободата
Робърт Пътнам нарича този невидим ресурс социален капитал.
Социалният капитал представлява мрежата от доверие, доброволно сътрудничество и граждански връзки, които позволяват на обществото да решава проблемите си без непрекъсната принуда. Когато хората си вярват, те могат да изграждат общи каузи, силни местни общности, доброволчески организации, независими медии и устойчиви институции.
Когато доверието изчезне, всичко започва да се регулира чрез страх, административен контрол и лични зависимости. Затова кризата на доверието неизбежно се превръща в криза на демокрацията.
Голямото значение на доверието
Франсис Фукуяма поставя доверието в центъра на модерното общество.
Според него високото междуличностно доверие е най-важният ресурс за икономическото развитие, политическата стабилност и свободата.
Там, където хората не вярват един на друг, започват да доминират роднинските, партийни, клиентелистките и олигархичните зависимости. Държавата постепенно се превръща в арбитър между конкуриращи се мрежи на влияние, а не в безпристрастен гарант на закона.
Следователно доверието не е морална украса на демокрацията. То е нейното условие за съществуване.
Защо антидемократичната пропаганда успява
Пропагандата не създава страховете. Тя ги използва.
Нито една успешна пропаганда не започва с лъжата. Тя започва с истинските тревоги на хората – икономическа несигурност, чувство за несправедливост, загуба на контрол върху живота и липса на доверие към институциите. Както е казано „Полуистината е по-опасна от лъжата; лъжата по-лесно се разпознава, от колкото полуистината, която обичайно се маскира, за да излъже двойно“ . (Теодор Хипел)
Затова опровержението на отделни неверни пропагандни твърдения, фалшиви новини, „постистини“ или „алтернативни факти“ никога не е достатъчно. Истинската битка е за възстановяване на доверието на хората. А това става само чрез непрекъснат диалог с тях.
Докато хората живеят в усещане за безсилие, винаги ще се появява следващият политически „спасител“, който ще обещава прост популистки ред (водещ неминуемо до провал) срещу сложното и трудно гарантиране на свободата и демокрацията.
Голямата грешка на демократите
След всяка изборна загуба демократичните среди често изпадат в изкушението да обвинят обществото. Това е стратегическа и морална грешка.
Демокрацията предполага доверие в способността на гражданите да различават добро от зло, истина от лъжа и справедливост от несправедливост. Ако политиците престанат да вярват в тази способност, те постепенно започват да заместват убеждаването с манипулация.
Оттук произлизат популизмът, политическият маркетинг, езикът на страха и цинизмът.
Но демокрацията не може да бъде защитавана с антидемократични средства. Но това не означава, че тя трябва да остане обезоръжена срещу въоръжения си до зъби авторитарен противник.
Политика на истината
Истината сама по себе си не печели избори. Напротив – истината може да обезкуражи хората. Но без истината демокрацията постепенно умира.
Следователно задачата не е да се намерят по-ефективни техники за манипулиране на общественото мнение. С ПиАр техники не се преодолява антидемократичната пропаганда.
Задачата е да се възстанови доверието чрез постоянно съвпадение между думи, поведение и институционални действия.
Това означава:
– честен разговор с гражданите;
– отказ от елитарно политическо високомерие;
– използване на прост, народен, разбираем език;
– постоянно присъствие извън столицата;
– последователност между обещания и действия;
– равенство пред закона;
– личен пример.
Доверието не възниква след една добра реч. То се натрупва бавно чрез многократно потвърждаване, че истината „има значение“ и води до положителни практически последици.
Българският демократичен преход не е завършил
Обикновено приемаме, че преходът е започнал през 1989 г. и постепенно е приключил с членството в НАТО и Европейския съюз. Но с това не сме решили проблемите си. Създали сме само предпоставките те да се решат правилно.
Формално сме изградили демократични институции. Но както още преди близо половин век сатирикът Турхан Расиев отбелязва:
„Погледнато формално, всичко е нормално. Погледнато нормално, всичко е формално“.
Погледнато формално, преходът е завършил институционално. Но не и културно-политически.
Истинският преход ще приключи едва когато доминиращата поданическа политическа култура бъде заменена от доминираща гражданска култура.
Когато зависимостта на поданика бъде заменена с активното участие на гражданина, с „гражданска ангажираност“ („Civic Engagement“).
Когато страхът бъде заменен с доверие.
Когато държавата престане да бъде възприемана като чужда сила, а като общо дело на свободни граждани. Както казва Раймон Арон, когато започнем да разбираме какво повече обединява хората, отколкото това, което ги разделя и противопоставя.
Демократичната мисия
Следователно голямата задача на демократичните сили не е единствено спечелването на следващите избори.
Тяхната историческа мисия е възстановяването на общественото доверие.
Само общество с високо доверие може устойчиво да се противопоставя на олигархичната връзка, корупцията, външното влияние, популизма и авторитарните изкушения.
Свободата не започва с изборния ден.
Тя започва тогава, когато хората престанат да живеят в страх един от друг и започнат да си вярват достатъчно, за да изграждат общи институции и да носят обща отговорност.
Истинският преход на България няма да бъде смяната на едно управление с друго.
Той ще бъде преходът от страха на поданика към доверието на гражданина.
ВТОРИЯТ ДЕМОКРАТИЧЕН ПРЕХОД И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ
от страха към доверието, от зависимостта към участието и от поданика към гражданина.
Демократичната криза в България не е преди всичко институционална, партийна или икономическа. Тя е криза на доверието. Тридесет и пет години след началото на демократичните промени страната разполага с конституция, свободни избори, членство в НАТО и Европейския съюз, но все още не е завършила най-трудния преход – прехода в политическата култура.
Истинският конфликт не е между левица и десница (колкото и те да изглеждат имагинерни и неясни), между поколенията или между различни икономически интереси. Той е между две политически антропологии.
От едната страна стои културата на поданика – основана върху страха, зависимостта, недоверието и очакването някой друг да носи отговорността.
От другата страна е културата на гражданина – основана върху свободата, взаимното доверие, участието и личната отговорност.
Настоящата ситуация изисква именно този втори преход трябва да стане националната задача на България.
Антропология на свободното общество
В основата на демокрацията стои определена представа за човека.
Човекът не е нито съвършено рационален, нито безнадеждно ирационален и лесно манипулируем. Той е, макар и несъвършено, но свободно мислещо същество, може от индивид да стане личност – т.е. човешко същество, способно да се учи, да поправя грешките си и да изгражда доверие чрез общ живот.
Политическата психология показва, че страхът, тревожността и чувството за безсилие могат временно да променят политическите избори. Но тези състояния не определят окончателно характера на един народ.
Следователно демократичната политика започва с доверие към способността на гражданите да разбират истината, когато тя бъде честно и последователно защитавана.
Страхът като инструмент на недемократичната власт
Властта има два основни източника. Първият е доверието. Вторият е страхът.
Хана Арент прави фундаментално разграничение между власт и насилие. Истинската власт произтича от доброволното съгласие на гражданите да се подчиняват на общите рационални правила. Насилието и всъщност символ на властово безсилие и се появява тогава, когато властта започне да губи общественото доверие.
Авторитарните режими не могат постоянно да управляват чрез открито насилие. Те използват психологически механизми:
• производство на страх;
• разрушаване на доверието;
• противопоставяне на различните обществени групи на етническа, расова, класова, икономическа, религиозна, сексуална и пр. основа;
• създаване на усещане едновременно за безсилие и безалтернативност;
• зависимост чрез използването на икономически, административни и информационни мрежи.
Затова демократичната политика не трябва да възпроизвежда страха. Тя трябва постепенно да го обезсилва чрез създаване на доверие. Трудна, бавна, но не безнадеждна задача.
Доверието като основен капитал на демокрацията
Робърт Пътнам определя доверието, гражданските връзки и доброволните сдружения като социален капитал.
Франсис Фукуяма показва, че именно междуличностното доверие позволява възникването на модерните и постмодерните сложни икономически и политически институции, които решават проблемите на обществата и всеки отделен човек.
Доверието не е сантимент. То представлява обществен капитал.
Там, където съществува доверие:
• разходите по взаимодействие намаляват;
• корупцията става по-трудна;
• гражданското участие се увеличава;
• институциите функционират по-ефективно;
• демокрацията става устойчива.
Следователно основният ресурс на свободното общество не е страхът, а доверието.
Демократичната култура
Гейбриъл Алмънд и Сидни Верба показват, че стабилната демокрация зависи не само от институциите, а и от политическата култура.
Поданическата култура очаква държавата да решава всичко. Гражданската култура предполага активно участие.
Следователно задачата на демократичната политика не е просто да печели избори. Нейната задача е да възпитава граждани.
Навиците на свободата
Алексис дьо Токвил преди два века открива, че свободата се съхранява чрез навици.
Тези навици възникват чрез:
• местното самоуправление;
• доброволните сдружения;
• общностния живот;
• ежедневното участие.
Свободата не започва в парламента. Тя започва в семейството, училището, квартала, читалището, професионалната организация, доброволческата инициатива и семейството.
Демократичното общество е общество на самоуправляващи се граждани.
Истината като политически принцип
"Да не живеем с лъжата!" е програмно есе на Александър Солженицин, адресирано към съветската интелигенция, публикувано нелегално в деня, преди той да бъде арестуван от комунистическата власт през 1974 г. По-късно Вацлав Хавел развива тази идея, показвайки, че тоталитарната власт съществува благодарение на ежедневното въвличането на обикновените хора за участие в лъжата. Противопоставянето започва чрез нейното решително отхвърляне, чрез катарзис и започване на "живот в истината".
Следователно демократичната политика не може да бъде основана върху същата пропаганда, дори когато тя защитава благородни цели.
Истината не е просто морална добродетел. Тя е институционален принцип.
Само общество, което постоянно възнаграждава истината, може устойчиво да възстановява доверието.
Отвореното общество
Карл Попър показва, че демокрацията не е съвършено управление на безгрешни хора. Напротив – тя е управление на избрано мнозинство, което съвсем не е безгрешно. Просто демокрацията, за разлика от диктатурата, може по мирен път да поправи своите грешки. Сгрешилото мнозинство по мирен път може отново да стане малцинство. Тя е система за мирно поправяне на грешките. В същото време либералната демокрация не е и просто управление на мнозинството. Тя е в безличното управление на закона, чрез премахване на личната зависимост и подчиненост на хората. Подчинението трябва да е само на Закона – и за управляваните, и за управляващите.
"Отвореното общество" по Карл Попър се основава върху: свободна критика; плурализъм; публичен спор; ограничена власт; възможност за смяна на управляващите.
Точно затова отвореното общество като либерално-демократична ценност е основна цел на съвременните авторитаристи. На мирното решаване по демократичен път на социалните проблеми те противопоставят немирните решения, които просто унищожават основите на демокрацията и я заставят да отговори също по немирен път. В това е голямата уловка. Съвременните авторитаристи настояват за правото на „другата гледна точка“, „да чуем и другата страна“, независимо, че това е страната, която пропагандира гражданска или гореща война, защитава и оневинява агресорите и обвинява за войната жертвата на агресия. Може ли да бъде допустима такава гледна точка?
При демокрация, особено при либерална демокрация, политическите противници не са врагове. Те са необходими участници в демократичния процес. Но ако тези участници в политическия процес се опитват с насилствени средства да ликвидират самата демокрация? Нима не стои това в стратегическата задача, поставена от лидера на Франкфуртската школа Херберт Маркузе в програмното му есе „Репресивната толерантност“? В него Маркузе апелира за „безгранична толерантност“ именно към онези групи, които, вкл. и с терористични средства, се опитват да взривят отвътре отвореното, либерално демократично общество или т.нар. от неомарксистите „буржоазна демокрация“. Планът е достатъчно коварен и виждаме половин век по-късно как е довел до разрушителни за либералната демокрация последици. Така че, да се забрани на чужди агенти да проповядват война и разрушаване на демократичната държава е напълно допустимо демократично средство за защита на демокрацията.
Самоуправляващите се общности
Елинор Остром доказва, че хората като самоуправляващи се общности могат успешно да управляват общите си ресурси без постоянна централизирана държавна принуда.
Общественото доверие възниква чрез:
• ясни правила;
• активно участие;
• взаимна отчетност;
• постепенно изграждане на репутация;
• локална отговорност.
Следователно силната държава не означава голяма и централизирана държава. „Малка, но силна държава“, означава ефективна държава, силна с доверието на гражданите в нейните институции. Това означава политическо общество със силни самоуправляващи се общности, които действат в синхрон с малка, но ефективна държавна администрация.
Институциите като правила на свободата
Дъглас Норт определя институциите като "правилата на играта". При това правила на играта не са формално разписаните, а реалните правила, по които функционира всяка държава.
Добрата демокрация не разчита на добри хора. Тя създава правила, които се налагат и се спазват. И това прави тяхното спазване неотменно и доброто легално поведение и на управляващи, и на управлявани много по-вероятно.
Следователно институционалната реформа трябва да има една основна цел: да направи честността по-изгодна от корупцията.
Българският втори преход
Първият преход беше институционален, но недовършен.
Вторият трябва да бъде културно-политически.
Той означава:
• преход от страх към доверие;
• от зависимост към участие;
• от клиентелизъм към гражданска солидарност;
• от пропаганда към публичен разум;
• от пасивност към самоуправление;
• от поданик към гражданин.
Демократичната мисия
Историческата задача на демократичните сили не е просто да сменят едно управление с друго.
Тяхната мисия е да възстановят общественото доверие.
Това означава:
• политика на истината;
• уважение към гражданите;
• отказ от популизъм;
• постоянен обществен диалог;
• силни местни общности;
• независими институции;
• върховенство на правото;
• защита на свободното публично пространство;
• гражданско образование;
• национална култура на взаимно доверие.
Заключение
Историята на България няма да бъде променена само чрез избори. Тя ще бъде променена тогава, когато достатъчно българи престанат да живеят като поданици и започнат да живеят като граждани.
Страхът поражда зависимост. Доверието поражда свобода.
Свободата поражда отговорност. Отговорността изгражда силни институции.
А силните институции правят свободата устойчива.
Истинският демократичен преход не завършва с промяна на властта.
Той завършва тогава, когато доверието окончателно победи страха.
Това е преходът от страха на поданика към доверието на гражданина.
