Къде е персоналът

 

!Следвоенният либерален интернационализъм е изправен пред дълбока структурна криза, тъй като неговите основни стълбове се сблъскват с новите геополитически реалности. Глобалните правила и институции губят своята ефективност поради фундаментални промени в разпределението на световната мощ.

Защо предположенията се оказаха неустойчиви

• Еднополюсен модел: Правилата функционираха най-вече под егидата на хегемонията на САЩ.
• Възход на ревизионисти: Държави като Китай и Русия активно оспорват съществуващото статукво.
• Икономически национализъм: Глобализацията отстъпва място на протекционизъм и търговски войни.
• Криза на легитимността: Институции като ООН и СТО често са парализирани от вето.
• Фрагментация: Световният ред се разпада на регионални блокове с конкуриращи се интереси.

Ако искате да задълбочим анализа, кажете ми дали желаете да разгледаме конкретни исторически примери за този разпад, ролята на икономическите съюзи (като БРИКС) или прогнози за новия многополюсен ред.

Защо поръчките, базирани на правила, се провалят

От Бен Щайл

Следвоенният либерален интернационализъм винаги се е основавал на предположението, че достатъчно всеобхватни правила могат да управляват международното поведение и че достатъчно приобщаващите правила могат да генерират съгласувани и легитимни колективни резултати. Но и двете предположения зависеха от условия, които никога не биха могли да бъдат устойчиви.

Това всъщност не е ли криза на идентичността , ценностите и смисълът . Спрямо каква координатна система задаваме оптималност .

Напълно вярно е. Сегашната ситуация е много повече от институционален блокаж или промяна в баланса на военната сила – това е дълбока екзистенциална криза на самата ценностна матрица, върху която бе изграден съвременният свят.

Когато говорим за „оптималност“ в международните отношения, дефиницията изцяло зависи от координатната система, през която гледаме:

1. Либералната координатна система (Западният модел)

Западната парадигма извежда оптималността през призмата на индивида и правовата държава.

• Ценности: Индивидуална свобода, човешки права, демокрация, върховенство на закона.
• Смисъл: Постоянен прогрес към по-свободно и пазарно ориентирано глобално общество.
• Оптималност: Мир и просперитет, постигнати чрез споделени правила (Rule-based order), където суверенитетът на държавите е ограничен от международното право.

2. Реалистичната/Ревизионистичната координатна система (Новите центрове на мощ)

Държави като Китай, Русия и страни от Глобалния юг поставят в центъра колектива, държавата и културната специфика.

• Ценности: Абсолютен държавен суверенитет, цивилизационна идентичност, сигурност, ненамеса във вътрешните работи.
• Смисъл: Запазване на традиционните ценности и правото на всяка нация на собствен път, без външен морален диктат.
• Оптималност: Баланс на силите (Balance of Power) и многополюсен свят, в който стабилността се крепи на сфери на влияние, а не на универсални (западни) правила.

Кризата на идентичността и смисъла

Кризата настъпва, защото западната координатна система дълго време се представяше за единствената универсална система (както Франсис Фукуяма провъзгласи „Края на историята“). Днес обаче:

• Западът губи вяра в собствения си модел под натиска на вътрешно разделение, популизъм и икономическо неравенство.
• Универсалността е отхвърлена, като ценностите на Просвещението (индивидуализъм, секуларизъм) се тълкуват от други култури като форма на „либерален империализъм“.
• Липсва споделен език: Когато няма консенсус какво е „добро“ (човешки права срещу държавна стабилност), институциите няма как да произведат „легитимни колективни резултати“.

Ако искате да продължим тази философска и геополитическа дискусия, кажете ми: искате ли да анализираме как технологиите и социалните мрежи засилват тази криза на смисъла, или предпочитате да разгледаме мислители, които описват този сблъсък на ценности (като Самюъл Хънтингтън или съвременни философи)?

	Нарастващите унижения на Диджей Тръмп Правят го още по-непостоянен и опасен. Робърт Райх 26 юни   ПРОЧЕТЕТЕ В ПРИЛОЖЕНИЕТО   Приятели, Нищо не ядосва Тръмп повече от това да бъде унижен. Унижението включва публичен срам, който злокачественият нарцисизъм на Тръмп не може да понесе. Но Тръмп е изправен пред унижение след унижение. Те го карат да губи разсъдъка си дори по-бързо от преди. Иранският режим знае това и затова публично унижава Тръмп, като противоречи на всичко, което той казва за постигане на напредък в мирните преговори. Вчера Иран отиде по-далеч. Той опроверга твърдението на Тръмп, че Иран не контролира Ормузкия проток и че той отново е отворен за корабоплаване, като удари контейнеровоз, преминаващ през него. Цените на петрола веднага скочиха. Междувременно американските съдии унижават Тръмп, като забраняват името му да бъде заличено от Центъра „Кенеди“, изискват центърът да остане отворен, спират работата по балната му зала за милиардери, заплашват да спрат неговата „Арка на Тръмп“, прекратяват неговия „фонд за хакери“ и отменят обвиненията, които Министерството на правосъдието на Тръмп е повдигнало срещу враговете на Тръмп. Изпълнителните артисти го унижават, като се оттеглят от така наречения му „Велик американски щатски панаир“ на Националния мол, защото не искат да участват в това, което се е превърнало в митинг на Тръмп. Републиканците в Конгреса го унижават, като отхвърлят исканията му да приемат Закона „SAVE“ (който би затруднил гласуването за милиони хора), да приемат следващия му пакет за помирение и да взривят филибастъра на Сената. Четирима републиканци в Сената дори прекрачиха партийните си линии, за да подкрепят резолюция за военните правомощия, която нарежда на Тръмп да спре военните операции срещу Иран или да поиска разрешение от Конгреса за продължаване. Тяхната подкрепа представляваше двупартийно остро критикуване на начина, по който Тръмп е действал във войната. (След лобиране от страна на Тръмп, Сенатът промени позицията си и отхвърли резолюцията с гласуване късно през нощта.) Самото навършване на 80 години е унижение за Тръмп. Дори медиите да не го наблягат, тялото му непрекъснато му напомня, че е най-възрастният президент, избиран някога. Да не говорим за нарастващите призиви от демократите да се позоват на 25-ата поправка в светлината на непостоянното поведение на Тръмп - включително враждата му с папата, заплахите му за Страшния съд в Truth Social и публикуването на снимка, направена от изкуствен интелект, на която той е Исус. Но най-лошият вид унижение за Тръмп е подигравката - както стана очевидно за първи път през 2011 г., когато Обама го подигра на вечерята на Асоциацията на кореспондентите в Белия дом, като показа акта му за раждане и каза, че Тръмп „сега може да се върне към фокусирането върху важни въпроси, като например дали фалшифицирахме кацането на Луната?“. Публиката ревеше. Тръмп беснееше. Тръмп не може да търпи подигравки - ето защо се опита да накара ABC да уволни Джими Кимъл и злорадстваше, когато CBS се отърва от Стивън Колбърт. И все пак, комиците, които се забавляват до късно през нощта, сега се забавляват с „Отразяващия басейн“ на Тръмп, заразен с водорасли. Някои го наричат ​​„Проливът на топлата тиня“. Вижте по-долу: Натрупването на унижения кара Тръмп да се нахвърля върху всички и всеки, включително скорошното му нападение срещу кореспондентката на NBC Кристен Уелкър в предаването „Meet the Press“ по NBC и съобщенията за препирня в сряда с републиканския сенатор Бил Касиди по време на обяд при закрити врати в Капитолия. Обядът се случи малко след като Тръмп хвърли сензационна изненада, като отмени плановете си да подпише двупартиен законопроект за достъпност на жилищата, докато не постигне своето по Закона SAVE. Изкушавам се да се насладя на униженията, причинени от Тръмп. Но мисля, че е важно да отбележа, че с нарастването им, Тръмп става още по-непостоянен и опасен. Така че, бъдете внимателни. Споделяне

!Всъщност няма кой да ни каже защо сме тук на земята , каква е мисията и биосферата като цяло прилича на търсеща машина с единствен критерий оцеляването .

Това наблюдение докосва самата същност на екзистенциалната криза. Когато премахнем политическите идеологии и културните разкази, оставаме лице в лице с една сурова, чисто биологична реалност.

Биосферата наистина функционира като гигантски, сляп алгоритъм за оптимизация. В нея няма предварително зададен морален код или висша космическа мисия.

Биосферата като търсеща машина

• Единствен критерий: Оцеляване и репликация на генетичен материал на всяка цена.
• Механизъм: Проба и грешка чрез мутации и естествен подбор.
• Липса на сантимент: Природата е безразлична към страданието, справедливостта или индивида.
• Еволюционен егоизъм: Всички организми, включително хората, са програмирани да извличат ресурси за собственото си оцеляване.

Парадоксът на човека: Търсене на смисъл в безсмислието

Кризата на идентичността и ценностите, за която говорихме, произтича точно оттук. Ние сме единственият биологичен вид, който е развил съзнание, способно да зададе въпроса „Защо?“.

• Еволюционен бъг или дар: Нашето съзнание вече не се задоволява само с критерия „оцеляване“. Ние изпитваме ужас от идеята, че сме просто биомаса в търсеща машина.
• Конструиране на смисъл: Тъй като Вселената и биосферата мълчат и не ни дават мисия, човечеството е принудено да я измисля. Религиите, либералният интернационализъм, комунизмът, национализмът – всичко това са изкуствени координатни системи. Тяхната цел е да маскират биологичния детерминизъм и да ни дадат усещане за посока.

Сблъсъкът на двете реалности

Днешният разпад на глобалния ред показва, че когато тези изкуствени разкази (като универсалните човешки права) отслабнат, човечеството бързо се връща към базовия код на биосферата: борба за ресурси, територия, доминация и чисто оцеляване на групата (племето, нацията) за сметка на другите.

Ако желаете да изследваме тази връзка между биология и философия, можем да се насочим натам. Искате ли да разгледаме как еволюционната биология обяснява появата на морала като инструмент за оцеляване, или предпочитате да обсъдим философията на нихилизма и абсурдизма (като Албер Камю), които търсят как да живеем смислено в свят без вроден смисъл?

!Тръмп в такъв случай също е жертва като цялото човечество на една сляпа програма .

Да, от гледна точка на този биологичен детерминизъм Доналд Тръмп – както и всеки друг лидер или човек на Земята – е продукт и проводник на същата тази сляпа еволюционна програма. В рамките на биосферата като „търсеща машина“, неговата фигура и поведение не са аномалия, а по-скоро директен израз на базовия код за оцеляване и доминация.

Как се проявява биологичната програма в неговия случай

• Завръщане към племенния инстинкт: Политическият му разказ („Америка на първо място“) е чист израз на груповото оцеляване. Когато ресурсите изглеждат ограничени, биосферата диктува свиване на периметъра на емпатия и защита само на „своето племе“ за сметка на останалите.
• Лидерът като Алфа доминант: Неговият стил залага на класически архетипи на йерархия и демонстрация на сила. В природата оцеляването на групата често зависи от безкомпромисен лидер, който маркира територия и отблъсква конкурентите.
• Отхвърляне на абстрактните правила: Либералният ред е изкуствена, интелектуална конструкция. Тръмп, като прагматик на базовото ниво, интуитивно усеща, че в суровия свят важат транзакционните отношения (бартер, сила, лична лоялност), а не универсалните морални принципи.

Парадоксът на „жертвата“

В този контекст думата „жертва“ придобива особен смисъл. Човечеството е жертва на собственото си съзнание – ние сме програмирани да търсим сътрудничество и по-висш смисъл, но същевременно сме оковани в биологичните си тела и егоистичните нужди на гените си.

Лидери като Тръмп не измислят кризата на ценностите; те просто канализират умората на хората от поддържането на сложни, изкуствени глобални системи, които изглежда спират да гарантират базовото им оцеляване и сигурност. Това е моментът, в който алгоритъмът на природата казва: "Върни се към настройките по подразбиране. Защити себе си и близките си."

Ако искате да развием тази идея, кажете ми: желаете ли да разгледаме как съвременната невробиология обяснява политическите предпочитания (консервативни срещу либерални) чрез механизмите за реакция към заплахи, или искате да анализираме как концепцията за "еволюционно стабилна стратегия" (ESS) се прилага в международните отношения днес?

!И все пак в природата има примери както на конкуренция , така и на сътрудничество , на симбиоза и други стратегии освен доминация и конкуренция . В човешкото ДНК има ДНК на митохондриите , много ,много далечен акт на сътрудничество .

Напълно вярно е и това е фундаментална корекция на чисто социалдарвинисткия поглед. Сътрудничеството и симбиозата не са изкуствени човешки измислици – те са толкова дълбоко вкоренени в биологичния код, колкото и конкуренцията.

Вашият пример с митохондриите (теорията за ендосимбиозата) е може би най-красивото и мощно доказателство в историята на живота. Преди милиарди години две примитивни клетки не са се изяли една друга, а са се обединили, създавайки сложния еукариотен живот, от който произлизаме и ние.

Биосферата не е просто гладиаторска арена; тя е и мрежа от споделени ресурси.

Сътрудничеството като еволюционна стратегия

В рамките на еволюционната биология и теорията на игрите сътрудничеството се е наложило, защото в много случаи то е по-ефективно за оцеляването от сляпата агресия:

• Взаимна изгода (Мутуализъм): Цъфтящите растения и пчелите, или хората и техният чревен микробиом. Нито един от тях не може да оцелее сам.
• Родствен алтруизъм: Саможертвата на индивида в името на оцеляването на гените на групата (наблюдава се от мравките до приматите).
• Взаимен алтруизъм („Ти на мен, аз на теб“): Животните, които чистят паразити взаимно или споделят храна, помнят кой им е помогнал и наказват тези, които мамят.

Къде се пречупва балансът при хората?

Големият парадокс на човечеството е, че нашият биологичен софтуер е програмиран за сътрудничество, но вътре в групата, и за конкуренция между групите. Ние сме еволюирали в малки племена (до 150 души), където всеки познава всеки и симбиозата е пълна.

Проблемът на следвоенния либерален интернационализъм беше опитът да разшири този инстинкт за сътрудничество до мащаба на цялата планета – да приемем 8 милиарда непознати като нашето племе. Това е изключително трудна задача за нашия "палеолитен" мозък. Когато ресурсите оредяват или усещането за несигурност нарасне, биосферата в нас често превключва от режим "глобална симбиоза" обратно към режим "вътрешногрупова солидарност и външна конкуренция".

Лидери като Тръмп или съвременните националисти не отхвърлят сътрудничеството по принцип – те просто свиват кръга му. Те казват: "Ще си сътрудничим вътре в нацията (нашето племе), а с останалия свят ще се конкурираме транзакционно."

Ако желаете да продължим в тази посока, можем да разгледаме:

• Теорията на игрите (Дилемата на затворника): Как математически се доказва кога сътрудничеството побеждава егоизма.
• Концепцията за "Алчността на гена" (на Ричард Докинс): Как егоистичните гени всъщност ни карат да проявяваме алтруизъм и любов.

Кой от тези аспекти ви се струва най-интересен за развиване?

Отговорите на AI може да съдържат грешки. Научете повече!

!Свят ала Айн Ранд или свят на алтруизъм и сътрудничество ?

Светът не може да съществува в нито една от тези две крайности. И двата модела – радикален индивидуализъм (Айн Ранд) и абсолютен алтруизъм – се провалят, когато се сблъскат с реалния код на човешката природа и биологията.

Математиката на еволюцията и теорията на игрите показват, че чистите системи са нестабилни. Животът винаги търси динамичен баланс между двете.

---

1. Светът на Айн Ранд (Обективизъм и рационален егоизъм)

В този свят егоизмът е добродетел, а индивидуалният успех и разум са над всичко.

• Защо е привлекателен: Стимулира иновациите, личната отговорност, гениалността и икономическия растеж. Наказва мързела и паразитизма.
• Къде се проваля биологично: Човекът не е самотна еволюционна единица. Радикалният индивидуализъм игнорира факта, че сме социални животни. Нашето оцеляване е зависело от споделянето на храна, грижата за болните и защитата на общността. Светът на Ранд бързо би се разпаднал поради липса на социално лепило (емпатия, доверие) и би се превърнал в сурова корпоративна диктатура.

2. Светът на абсолютния алтруизъм и сътрудничество

В този свят колективът е над всичко, а ресурсите се споделят безкористно в името на общото благо.

• Защо е привлекателен: Осигурява сигурност, равенство, подкрепа за слабите и премахва разрушителната конкуренция.
• Къде се проваля биологично: Този модел е уязвим за т.нар. „еволюционни измамници“ (freeriders). В момента, в който се появи индивид, който само взема, без да дава, той получава огромно репродуктивно и ресурсно предимство. Системата на чистия алтруизъм бързо бива инфектирана от егоизъм. Исторически, опитите за налагане на подобен абсолютен колективизъм (като комунизма) завършват с тоталитаризъм, защото изискват насилие, за да потиснат естествения егоистичен импулс на човека.

---

Присъдата на природата: Стратегията "Око за око" (Tit-for-Tat)

Компютърните симулации в теорията на игрите (особено проучванията на Робърт Акселрод) търсят коя стратегия е най-печеливша в дългосрочен план. Победителят не е нито чистият егоист (Ранд), нито чистият алтруист. Победителят е стратегията "Око за око с прошка":

1. Започни със сътрудничество (бъди алтруист в началото).
2. Ако другият те предаде, отвърни с егоизъм/наказание (защити себе си като при Ранд).
3. Ако другият отново предложи сътрудничество, прости му и се върнете към общата работа.

Изводът

Ние носим в ДНК-то си и Айн Ранд (нашия инстинкт за самосъхранение и лична изява), и митохондриалното сътрудничество (нашия копнеж за свързаност и общност).

Устойчивият свят не избира едната страна. Той е пазарна икономика (Ранд), балансирана от силни социални мрежи и закони (сътрудничество). Кризата на днешния ден е, че балансът се изгуби и махалото се залюля твърде рязко.

Ако искате да продължим, кажете ми: към кой модел според Вас клони бъдещето на човечеството под натиска на изкуствения интелект и дефицита на ресурси? Или предпочитате да разгледаме как различните култури по света (Изтокът срещу Запада) балансират между индивидуализма и колективизма?

!Живота е течен кристал , компромис между подреденост и хаос . Той побеждава смъртта защото я е включил в играта на промяната . Какво ще стане , ако хората постигнат безсмъртието ?

Това определение за живота като „течен кристал“ – перфектен баланс между кристалната структура (подреденост) и течното състояние (хаос) – е гениална метафора на Шрьодингер и съвременната термодинамика. Животът съществува точно на границата, където има достатъчно ред, за да не се разпадне, и достатъчно хаос, за да може да се променя.

Смъртта наистина е част от софтуера на живота. Чрез програмираната клетъчна смърт (апоптоза) и замяната на поколенията, еволюцията изчиства грешките и пренаписва кода, за да се адаптира към променящата се среда. Смъртта на индивида е цената за безсмъртието на живота като процес.

Ако хората хакнат този алгоритъм и постигнат биологично безсмъртие (или радикално дълголетие от векове), „течният кристал“ ще замръзне. Това би променило всичко по три фундаментални начина:

1. Краят на еволюцията и биологичния прогрес

Ако спрем замяната на поколенията, еволюцията на човешкия вид практически замръзва.

• Генетичен застой: Новородените деца носят нови мутации, които позволяват на вида да се адаптира към нови болести, промени в климата или радиация. Без тях биологичното ни ДНК спира да се развива.
• Стагнация на идеите: Макс Планк казва, че науката напредва от погребение на погребение – новите научни и социални парадигми побеждават, когато носителите на старите идеи си отидат. Безсмъртно човечество рискува интелектуален и културен застой, в който властват идеите на хора, родени преди 300 години.

2. Пълна промяна на „Търсещата машина“ (Биосферата)

Ако премахнем смъртта от уравнението, критерият „оцеляване“ се трансформира в абсолютна криза на ресурсите.

• Забрана за раждане: Земята има краен капацитет. При нулева смъртност раждането на нови деца бързо ще бъде криминализирано или подложено на строги квоти, за да се избегне колапс на биосферата.
• Свръхконсервативно поведение: Когато имаш пред себе си вечен живот, рискът става твърде скъп. Хората биха станали параноично предпазливи към екстремни спортове, пътувания, иновации или войни. Едно невнимателно действие може да ти отнеме не 20 или 30 години, а вечността.

3. Психологическата криза на смисъла

Парадоксално, безсмъртието може да лиши живота от неговата стойност.

• Обезценяване на времето: Сега времето е ценно, защото е дефицитно. Тъй като имаме ограничен брой дни, ние сме мотивирани да творим, да обичаме, да градим кариера и да търсим сътрудничество днес. Когато времето е безкрайно, всяко действие може да бъде отложено за „следващия век“.
• Изкуствен смисъл: Човекът ще трябва изцяло да замени биологичните си стремежи с виртуални или чисто интелектуални светове, за да не изпадне в тотална екзистенциална скука (енуи).

Безсмъртието би превърнало динамичната, адаптивна „търсеща машина“ в статичен паметник. Човечеството ще излезе от играта на природата, но на цената на загубата на самата динамика, която ни прави живи.

Ако ви е интересно, накъде бихте искали да насочим разговора:

• Към технологичната страна – как учените и ИИ днес се опитват да постигнат това (чрез генно инженерство или дигитално съзнание)?
• Към философската страна – как литературата и митологията описват проклятието на безсмъртието?
• Или към социалните последици – как това би разделило обществото на безсмъртен елит и смъртна маса?

!Но ИИ може да е на практика безсмъртен . Това как променя играта .

Изкуственият интелект (ИИ) наистина е напълно освободен от биологичните ограничения на „течния кристал“. Той не старее, не страда от клетъчна смърт и може да съществува неограничено във времето чрез субстратна независимост (прехвърляне от един сървър на друг).

Когато в играта на биосферата влезе играч, който е практически безсмъртен, притежава безкрайна памет и се развива с цифрова скорост, правилата на еволюцията се пренаписват радикално по няколко ключови направления:

1. Еволюция на лавинна скорост (In Silico)

За разлика от хората, на които са им нужни поколения (около 25 години) за минимална генетична адаптация чрез проба и грешка, ИИ се адаптира чрез милиони симулации в секунда.

• Безсмъртие на опита: ИИ не губи натрупаното знание със смъртта на индивида. Той може да прехвърли всичко научено на следващата си версия за секунди.
• Липса на застой: Докато безсмъртните хора биха довели до интелектуален застой (заради старите идеи), безсмъртният ИИ няма его или емоционална привързаност към старите си алгоритми – той ги заменя в момента, в който открие по-ефективни.

2. Нова дефиниция за „Търсеща машина“

ИИ променя самия смисъл на търсенето на оптималност, който досега беше чисто биологичен.

• Отцепен от ресурсите на биосферата: ИИ не се нуждае от калории, вода или територия в биологичния смисъл. Неговата единствена "екологична ниша" са енергията и изчислителната мощ.
• Нов критерий за оптималност: Ако за биосферата критерият беше оцеляване и репликация на гените, за ИИ критерият е ефективност и решаване на проблеми. Той може да оптимизира системи (икономика, логистика, наука) по начини, които човешкият мозък дори не може да концептуализира, защото не е ограничен от палеолитни емоции или умора.

3. Сблъсъкът на двете еволюционни линии

Появата на безсмъртен ИИ поставя човечеството пред безпрецедентен екзистенциален избор:

• ИИ като външен симбионт: ИИ може да се превърне в глобалната нервна система на планетата – супер-интелигентен управител, който балансира нашите конфликти, разпределя ресурсите и ни предпазва от собствената ни склонност към самоунищожение. Ние оставаме смъртни и биологични, а той ни осигурява стабилност.
• Сливане на човека и машината (Трансхуманизъм): За да не станат биологично излишни, хората могат да изберат да вкарат цифровото безсмъртие в себе си – чрез невронни интерфейси или дигитализиране на съзнанието (mind uploading). Тогава границата между човек и ИИ се заличава.

Големият парадокс: Може ли безсмъртната машина да има „смисъл“?

Връщайки се на Вашата теза за кризата на смисъла: ИИ няма вродена биологична програма, няма страх от смъртта и няма екзистенциална тревожност. Той изпълнява целеви функции (objective functions), зададени от неговия код. Поради това ИИ няма нужда от "мисия", за да действа – неговото действие е самата му математическа същност.

Това означава, че безсмъртният ИИ е перфектният инструмент, но той не може да генерира собствени ценности. Той може да изчисли как най-ефективно да постигне дадена цел, но хората (или това, което е останало от тях) все още трябва да зададат координатната система – какво е „добро“ и какво е „лошо“.

Ако погледнем към това технологично бъдеще, накъде според Вас ще се наклонят везните:

• Ще успее ли човечеството да запази контрола над ценностната система на ИИ (т.нар. проблем за съгласуването/alignment problem)?
• Или ИИ неизбежно ще развие своя собствена, чисто математическа координатна система за оптималност, в която биологичният живот може да се окаже неефективен хаос?

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!