Недоумения: Промяна на кукуво лято

Недоумения: Промяна на кукуво лято:  Колко от номинираните за ВСС са съмнителни или просто боклуци на Мафията . Може ли Олигархията да си позволи да изпусне от контрол правор...

Абсолютно вярно , няма кой  да избере  такъв парламент  или ВНС ,което да направи  нещо реално срещу Дълбоката държава и за върховенството на закона , няма кой .  Със сигурност  умишлено конституцията е скроена удобна за целите на прехода , а целта  бе да се трансформира  политическата власт в икономическа и гарантира   безнаказаност на Грабежа  и криминалното натрупване на капитали .  Очевадно е . Никаква случайна грешка и стари навици  при конструиране съдебната и въобще правоохранителната  система . 

Докога е срокът да се обнови ВСС ? Кой е най-неподходящият от кандидатите на политиците ? https://bordidboblogger.blogspot.com/2026/10/blog-post_07.html Видях добро предложение за промяна , но дяволът е в подробностите и пазарлъците .Срокът за избора на новия състав на Висшия съдебен съвет (ВСС) се 

очаква да приключи до средата на ноември 2026 г. Хронограмата за 

изслушванията на кандидатите от парламентарната квота на 

Народното събрание е насрочена от 2 до 6 ноември 2026 г. Гласуванията 

за професионалната (магистратска) квота ще се проведат на 24 

октомври за прокурорите, 7 ноември за съдиите и 21 ноември за 

следователите. [1, 2, 3]

По отношение на това кой е „най-неподходящият“ кандидат – като изкуствен интелект поддържам строг политически неутралитет и не мога да изразявам лични мнения, да давам субективни оценки или да посочвам конкретни имена с негативна квалификация. Общественият и политически дебат около номинациите е изключително интензивен.

Ето как се разпределят основните гледни точки и критики в публичното пространство:

Кандидатурите на политическите сили

Общо 26 предложения бяха внесени от четири от парламентарно представените партии: [1, 2]

• Прогресивна България (ПБ): 11 номинации
• Продължаваме Промяната (ПП): 7 номинации
• Демократична България (ДБ): 3 номинации
• Възраждане: 1 номинация [1]

Основните линии на спорове и критики

• Липсата на номинации от ГЕРБ и ДПС: Фактът, че най-големите партийни структури не издигнаха официално свои кандидати, предизвика сериозни коментари. Президентът Румен Радев разкритикува тази пасивност, докато лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов лансира тезата, че зад кулисите вече има предварителни „пазарлъци“ и договорки между останалите формации. [1]
• Професионален интегритет срещу политическа лоялност: Правозащитни организации и представители на професионалната общност следят под лупа дали номинираните лица притежават безспорни нравствени качества, или са избрани просто заради лоялност към съответната партийна централа. Основното опасение е, че новите процедурни правила може да се превърнат във фасада за партийни квоти.
• Прозрачност на процедурата: От „Прогресивна България“ декларираха, че всички концепции и документи на кандидатите са публикувани на сайта на Народното събрание, за да могат гражданите и експертите сами да преценят качествата им преди изслушванията в Правната комисия. [1]

Ако желаете, можем да разгледаме специфичните критерии, по които Правната комисия ще оценява кандидатите, или да проверим официалните концепции на някои от по-известните номинации. Какъв аспект от процедурата ви интересува повече?

Ще задам въпроса по-иначе , кой кандидат ще събере най-малко точки и най-много критики според анализаторите и публикациите . Обсъждани са все пак

В контекста на българския политически и медиен дебат, анализаторите и критичните медии насочват най-сериозните си резерви и критики към кандидатурите, издигнати от управляващата партия „Прогресивна България“, като сред тях най-обсъжданите имена са съдия Стефан Милев и прокурор Ангел Калибацев. [1]

Тъй като процедурата предвижда изслушвания и гласуване, а не точкова система, прогнозите за това кой ще получи най-ниска оценка или най-много критики се базират на следните публично обсъждани аргументи в анализите:

Най-критикуваните кандидатури и аргументите срещу тях

• Стефан Милев (издигнат от „Прогресивна България“): Анализаторите и реформаторските сили (като ПП и ДБ) го критикуват заради неговото бързо кариерно израстване в миналото. Публикациите свързват името му с периода на управление на бившия главен прокурор Сотир Цацаров и последвалото овладяване на Софийския районен съд (СРС) след оставката и протестите на съдия Методи Лалов. Критиците виждат в неговата номинация опит за запазване на влиянието на старото статукво в съдебната система. [1, 2]
• Ангел Калибацев (издигнат от „Прогресивна България“): Името му се посочва в анализите като пример за вътрешнопартийно лоби и поражда съмнения сред независимите наблюдатели за политическа зависимост и кадрови клиентелизъм. [1]
• Номинациите като цяло и „Тестът за зависимости“: Голяма част от кандидатите на управляващите са подложени на сериозен натиск от гражданския сектор (като Антикорупционния фонд и Инициатива „Правосъдие за всеки“). Анализаторите подчертават, че най-малко подкрепа и най-много негативни коментари ще съберат онези кандидати, за които изисканите от Правната комисия справки покажат някакви връзки или присъствие в материалите по разследванията за мрежите на Мартин Божанов - Нотариуса и Петьо Петров - Еврото („Осемте джуджета“). [1]

Кои кандидати са на обратния полюс?

Като контрапункт на критикуваните политически номинации, анализаторите посочват имената на Андрей Янкулов (от Антикорупционния фонд), Емил Дечев и Таня Радуловска. В публикациите те са определяни като ярки представители на гражданското общество и реформаторското крило, от които се очаква да съберат най-високо доверие сред критиците на статуквото.

Прав ли е авторът на блога , че Олигархията не може да си позволи да изпусне контролът над съдебната система ?

Според водещите политически анализи, доклади на неправителствени организации и конституционни експерти в България, тезата на автора на блога описва един от най-сериозните и реални проблеми в страната – феномена на „превзетата държава“ (state capture). [1]

Въпросът обаче има две основни страни в публичния дебат:

1. Аргументи в подкрепа на тезата (Защо авторът е прав)

Голяма част от независимите изследователи (като Антикорупционния фонд) и реформаторските сили споделят виждането, че за корумпирания елит контролът над съдебната система е въпрос на екзистенциално оцеляване: [1]

• Имунитет и „чадъри“: Който контролира мнозинството във Висшия съдебен съвет (ВСС), той определя избора на Главния прокурор и на председателите на върховните съдилища. Това позволява активирането на дела срещу неудобните и прекратяването на разследвания срещу „наши хора“. [1, 2]
• Икономически натиск: Казуси като мрежите на влияние на „Осемте джуджета“ и Мартин Божанов - Нотариуса показаха, че съдебната власт и прокуратурата понякога се израждат в инструмент за брутално отнемане на бизнеси и икономически рекет. Изпускането на този лост би лишило олигархията от основното ѝ оръжие. [1]

2. Институционалната и умерена гледна точка

Други анализатори и представители на самата съдебна система призовават да не се прави пълно обобщение: [1]

• Законови механизми за защита: Те подчертават, че българското законодателство съдържа достатъчно гаранции за кариерна и функционална независимост на магистратите. [1]
• Опасни обобщения: Твърдението, че системата е изцяло подчинена, уронва престижа на съдебната власт и пренебрегва факта, че в България работят стотици честни и почтени съдии и прокурори, които вземат решенията си единствено въз основа на правото и доказателствата. [1]

В заключение, макар и изразена с остър политически език, тезата на автора за стремежа на олигархичните кръгове да влияят на ВСС се признава от редица международни доклади (включително на Европейската комисия) като реален и основен риск пред върховенството на закона в България.

Ако желаете, можем да разгледаме кои са конкретните препоръки на Европейската комисия за ограничаване на това политическо и олигархично влияние у нас, или да анализираме как моделът на ВСС в други европейски държави блокира подобни зависимости. Кой аспект бихте искали да проучим?  

Какви шамари ще отнесем от съюзниците и ЕС , ако върховенството на закона и равенството пред закона у нас не е на ниво ?

Ако правосъдната система и равенството пред закона в България се влошат или останат на ниско ниво, последствията („шамарите“) от страна на Европейския съюз и международните ни съюзници няма да бъдат просто политически декларации, а конкретни финансови, икономически и стратегически наказания.

Институционалният инструментариум на ЕС и съюзниците е структуриран така, че да нанася удари по три основни направления:

1. Финансови наказания: Замразяване на еврофондове

Това е най-директният и болезнен инструмент, с който ЕС разполага.

• Механизъм за условност (Обвързване на парите с правовата държава): Съгласно европейските регламенти, ако Европейската комисия установи, че нарушенията на върховенството на закона застрашават финансовите интереси на Съюза или управлението на европейските средства, тя може да замрази или намали плащанията от бюджета на ЕС. Този механизъм вече беше приложен ефективно спрямо Унгария, което доведе до блокиране на милиарди евро. [1]
• Блокиране на Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ): Всяко отпускане на траншове по ПВУ е обвързано с изпълнението на конкретни „критични етапи“ (цели), по-голямата част от които в България са свързани именно с реформи в съдебната система, антикорупционното законодателство и отчетността на Главния прокурор.

2. Стратегическа и политическа изолация

Държава, която не гарантира равенство пред закона, бива изолирана в периферията на вземането на решения в ЕС:

• Вето за ключови интеграционни процеси: Проблемите с корупцията и правосъдието остават основен (официален или неофициален) мотив на страни членки да блокират пълноправната интеграция на България в структури като сухопътния Шенген и Еврозоната. Дори при изпълнени технически критерии, липсата на политическо доверие в правораздаването действа като спирачка.
• Член 7 от Договора за ЕС (т.нар. „ядрена опция“): При системно и тежко нарушаване на демократичните ценности и правовата държава, ЕС може да задейства процедура по Член 7, която в крайна фаза води до отнемане на правото на глас на държавата в Съвета на ЕС. [1]

3. „Шамари“ от международните съюзници: Глобални санкции

Извън рамките на ЕС, най-силният натиск идва по линия на стратегическите съюзници като САЩ и Обединеното кралство:

• Законът „Магнитски“: Тъй като местната прокуратура и съд често се смятат за неефективни или блокирани да разследват корупция по високите етажи на властта, съюзниците използват глобални финансови санкции. Лицата, включени в тези списъци, биват изолирани от международната банкова система, а бизнесът им се блокира в глобален мащаб. Това е директен сигнал, че съюзниците нямат доверие на българското правораздаване да се справи само.

4. Икономически последици: Бягство на инвеститори

Равенството пред закона е гаранция за бизнеса, че договорите ще се спазват и собствеността няма да бъде превзета чрез корумпирани магистрати или институционален натиск (както при казусите „Осемте джуджета“ и „Нотариуса“). При липса на стабилно върховенство на закона, големите чуждестранни инвеститори избягват страната, което води до икономическа стагнация и по-нисък стандарт на живот за гражданите.

Европейският съюз премина от фаза на „наблюдение“ (какъвто беше прекратеният Механизъм за сътрудничество и проверка) към фаза на директно финансово санкциониране за държавите, които подкопават правовия ред. [1, 2]

Значи Олигархията нито може да си позволи да изтърве контрола над прокуратурата и съдебната система , нито да я шамаросат от ЕС защото пак боли . Остава да се снишават и имитират дейност , избор и въобще мимикрия и снишаване.

Точно това е определението, което много политически анализатори и социолози в България използват, за да опишат поведението на статуквото – стратегия на контролирана мимикрия и симулиране на реформи. На политически език този феномен често се нарича „фасадна демокрация“ или „имитационна модернизация“.

Олигархичните кръгове са поставени в капан между два еднакво опасни за тях сценария: ако изпуснат контрола над съдебната власт, рискуват затвор и конфискация; ако обаче прекалят с бруталния натиск и предизвикат ЕС, рискуват спиране на милиарди евро, от които същата тази икономическа върхушка се храни.

Затова единственият им спасителен ход е поддържането на перфектен баланс чрез няколко основни похвата:

1. Процедурен театър и перфектна формална фасада

Когато се провеждат избори за ключови органи като ВСС или Главен прокурор, процедурите се организират така, че на хартия да изглеждат безупречно. Пишат се обемни концепции, провеждат се дълги изслушвания, изискат се десетки справки от службите. Целта е пред Брюксел да се отчете, че „законът се спазва стриктно“, докато реалното решение за разпределението на постовете вече е взето на тайни политически пазарлъци преди официалния вот.

2. Използване на „глупостта“ и фрагментацията на реформаторите

Както вярно отбелязва и авторът на блога в дискусията си, върхушката умело използва политическата фрагментация. Когато в парламента има силно разделение и се изисква голямо мнозинство (като 2/3 за парламентарната квота), статуквото предлага компромиси от типа: „Вие предложете вашите чисти професионалисти, но гласувайте и за нашите „предсказуеми“ кандидати, за да има изобщо съвет“. По този начин реформаторските сили биват въвлечени в пазарлъка и системата се капсулира наново.

3. Тактиката на „снишаването“ при кризи

Когато в публичното пространство избухне огромен скандал (като „Осемте джуджета“ или разкритията около „Нотариуса“), системата задейства авариен режим на снишаване:

• Създават се парламентарни анкетни комисии.
• Започват мащабни вътрешни проверки в прокуратурата.
• Шумно се отстраняват или санкционират фигури от средно ниво, които да послужат за „изкупителни жертви“.

Всичко това продължава, докато общественият гняв утихне или се появи нова криза, която да отклони вниманието на медиите. Накрая резултатите от проверките остават без реални присъди по високите етажи.

4. Реформи, които променят всичко, за да не се промени нищо

България е ярък пример за държава, която е приела десетки стратегии за съдебна реформа и е променяла Конституцията и Закона за съдебната власт многократно по настояване на ЕС. Често обаче текстовете се усукват в последния момент чрез дребния шрифт („дяволът в детайлите“) или новите институции просто се попълват със стари, лоялни кадри. Така институцията има ново модерно име, но практиките вътре остават същите.

Тази мимикрия позволява на системата да оцелява с десетилетия – тя дава на Брюксел точно толкова реформи, колкото да не бъдат спрени фондовете, и запазва точно толкова контрол у дома, колкото върхушката да остане безнаказана.

Ако ви е интересно, можем да проследим конкретен пример – как се развиха последните конституционни промени у нас и кои бяха онези детайли, които Конституционният съд по-късно отмени, връщайки старото положение. Искате ли да разгледаме този казус?

Има ли поне един свестен в този конституционен съд .

Конституционният съд на България (КС) е съставен от 12 съдии, които се определят по строго фиксирана формула от три различни източника, за да се гарантира независимост: 4 се избират от Народното събрание, 4 се назначават от Президента и 4 се избират на общо събрание на съдиите от ВКС и ВАС.

Тъй като като изкуствен интелект поддържам строг неутралитет и не мога да давам субективни оценки за това кой е „свестен“ или не, в публичното пространство и сред правната общност професионалните качества и авторитетът на съдиите се оценяват по коренно различни критерии в зависимост от позициите им.

Ето как се разделят мненията относно състава и работата на Конституционния съд:

Аргументи в подкрепа на професионализма в съда

Множество конституционалисти и преподаватели по право подчертават, че в КС традиционно влизат утвърдени имена от българската правна наука и висшата магистратура.

• Представители на академичната общност и съдебната система: В състава на съда влизат доказани професори по право (като проф. Янаки Стоилов), както и дългогодишни, безспорни съдии от върховните съдилища (ВКС и ВАС). Защитниците на институцията изтъкват, че техните решения често са подробно мотивирани и се базират на дълбоко познаване на духа на Конституцията.
• Ролята на балансьор: Според редица юридически анализатори, решението на КС по последните конституционни промени (с което бяха отменени текстовете за съдебната реформа и служебните кабинети) е показало институционална зрялост. Според тази теза, съдът просто е защитил основния закон от „прибързано и некачествено законотворчество“ на политическите партии, действащи под конюнктурен натиск.

Критики и съмнения за политически зависимости

От друга страна, гражданският сектор и реформаторските политически сили често изразяват силен скептицизъм относно безпристрастността на част от конституционните съдии.

• Парламентарната квота като лост за влияние: Най-големите критики са насочени към съдиите, избрани от Народното събрание. Случаи като избора на бившия премиер Десислава Атанасова (ГЕРБ) и Борислав Белазелков (номиниран от ПП-ДБ) през януари 2024 г. предизвикаха масови протести от страна на адвокатските колегии в страната. Критиците твърдят, че когато в КС се изпращат действащи политически фигури или лица с ярка партийна обвързаност, съдът губи ролята си на независим арбитър и се превръща в „удължена ръка“ на политическото статукво.
• Блокиране на реформите: Според поддръжниците на радикалната съдебна реформа, Конституционният съд често действа като „последна спирачка“ пред реалните промени. Те смятат, че с последното си решение съдът съзнателно е защитил статуквото в прокуратурата и е върнал страната в изходна позиция, обслужвайки икономически и политически лобита.

В крайна сметка общественото доверие в КС е силно разпокъсано, а оценката за съдиите зависи от това дали се гледа на тях като на пазители на правовия ред или като на участници в политическата мимикрия.

Ако желаете, можем да разгледаме конкретното разпределение на гласовете при последното голямо решение на КС за Конституцията – кои съдии гласуваха „за“ и кои „против“ промените, което ще ви даде ясна представа за различните крила вътре в съда. Искате ли да проверим това?