вторник, 14 май 2024 г.

Формула на невъзможното (щастие)

 ?????

Носители на почетен знак „13 века България“[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Нагоре към:а б в г д НАЦИОНАЛЕН ДАРИТЕЛСКИ ФОНД „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“



? 

Изпълнителни директори[редактиране | редактиране на кода]

История[редактиране | редактиране на кода]

Учреден е като фонд „1300 години България“[2] с Постановление № 51 на Министерския съвет от 17 декември 1981 г. във връзка с честването на 1300 години от създаването на българската държава.[1]

Със Закона за Националния дарителски фонд „13 века България“, публикуван в Държавен вестник, бр. 12 от 9 февруари 2001 г., фондът е преобразуван, утвърдени са основните му цели и задачи, както и структурата и начинът му на управление.[1]

Със средства на фонда:[3]

  • е построен 12-метров паметник на Съединението в Пловдив (1985)
  • е построен музеят „Земята и хората“ в София (1986)
  • е построен мемориалът на загиналите български войни за Обединението на България в Разград (2020)
  • са възстановени военни гробища в Добрич и Тутракан (2019)
  • са реставрирани къщите музеи на Борис Христов (2006) и Панчо Владигеров (2005) в София
  • е започнато изоставеното строителство на Дом на българите в чужбина (1983 – 1995) в София


  ?

   Формула на невъзможното  ?   

Димитър Димитров

13 мин 
Споделено с: Публично
Публично
Не разбирам от този бизнес , но със сигурност знам ,че технологиите лека полека ще изместят хартията . Дори издателите ще станат излишни .Надявам се не и читателите и слушателите защото има вече говорещи книги . Всичко тече , всичко се променя . Само човешката природа очевадно си остава същата . На практика този скандал направи реклама на издателя , автора и книгата . В недалечно бъдеще AI дори ще има способността да визуализира текста , не само да го чете и разбира се да пише точно каквото се търси . Всъщност на тази планета се търси "Формула на невъзможното" (щастие ) https://chitanka.info/text/35521-formula-na-nevyzmozhnoto Вероятно този научнофантастичен разказ струва повече от 10 вулкана на Елена Алексиева .

Vesselina Sedlarska

5 ч. 



11 000 лева. Словом: единадесет хиляди лева. Толкова е въпросната награда. За някого това може и да са джобни пари. За мен са 16 пенсии, т.е. животът ми за година и 4 месеца. За съпруга ми са 2 години. Аз, наивницата, дори не знаех, че тази награда има парично изражение. Засега ще кажа още само няколко неща. Да, Красимир Лозанов е прав, че Елена Алексиева не върна наградата заради това, че нейният редактор е в журито и е гласувал за наградата, както е написал на стената на Капка Тодорова. Ако беше такъв човек, писателката щеше да върне наградата на самото връчване. Не я върна и когато този факт стана известен от един мой спонтанен гневен пост. Върна я, когато ме подкрепи проф. Амелия Личева, под чийто пост тя написа, че е напълно съгласна. Това все пак е проф. Амелия Личева - авторитетът, не някаква си безопасна драскачка като мен. Това се случи в събота. В понеделник - нова защитна теза: това било война между две издателства. Не, не е. Сама съм. Както съм сама от 30 години, журналистка на свободна практика. Който ме познава, знае какви са ценностите ми, а останалите така или иначе няма да бъдат убедени. Само ще кажа, че и 11 лева да беше тази награда, пак така щях да реагирам. Засега толкова. Продължавам да наблюдавам с огромно любопитство и още по-огромна тъга хората, научих за тези три дни неща, които не се научават и за три години.
Всички реакции:
1

  @@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@    

Автор
Димитър Димитров
Вече изчерпана май . Системата работи


  @

"Дошло беше времето на всичкото": откъс от романа "Вулкан", чиято награда Елена Алексиева връща

"Своето всичко Сатан беше вложил в тънката книжка и сам беше я изгорил. С нея изгоря и той. А дори не беше поет. Беше някакъв такъв, неудачник, провинциално момче."

© "Жанет 45"

"Своето всичко Сатан беше вложил в тънката книжка и сам беше я изгорил. С нея изгоря и той. А дори не беше поет. Беше някакъв такъв, неудачник, провинциално момче."

"Дневник" публикува откъс от романа "Вулкан" на Елена Алексиева, предоставен от нея на редакцията. Книгата, издадена от "Жанет 45", спечели наградата за роман на годината на фонд "13 века България" на 10 май, но часове по-късно Алексиева обяви, че ще върне статуетката и грамотата заради упреци, че редакторът й доц. Борис Минков е бил член на журито.


Случката предизвика силна полемика в литературните среди. Какво се крие в дъното на скандала - четете в интервюто, което авторката даде специално за "Дневник".


Из "Вулкан" от Елена Алексиева


Пънкът издъхваше като куче в ръцете му. Бандата се разпадна. Сатан също нямаше нищо против да шиба момичета върху маси и да къса салфетки, но не знаеше как се прави. Не искаше и да знае. Ровенето по кофите пό можеше да си го представи. Понякога се заключваше в банята, сваляше от пирона кръглото огледало в жълта пластмасова рамка и разглеждаше тялото си. Белезите още стояха. Той ги гладеше с пръсти, търсеше тяхната недоловима грапавина, втвърдяването на кожата, на плътта под нея, на духа...Още беше як като бик, но мускулите му вече омекваха и обрастваха с тлъстина. Да убива, да убива! И може би да започне от себе си... 

Защо не.


Беше разчитал много на синята самиздатска книжка, която така и не посмя да нарече "стихосбирка". Струваше му се, че с нея ще взриви света. Поне феновете със сигурност щяха да я разграбят, поне ония момичета от първия ред с бледите лица и с двата пръста черно покрай очите, готови винаги да му подадат парче от бутилка. Те бяха луди по него. Кръвта му ги възбуждаше. Грачеха наивните думи, които знаеха наизуст, напиваха се, а после го причакваха пред кенефа и сами му се пускаха. Но не купуваха книжката.


Никой не я купуваше. Един ден - вече се беше върнал в Пирдоп - Сатан награби всичките екземпляри, изнесе ги на двора и ги запали. Майка му беше на работа в стола, откъдето вечер донасяше кебапчета с гарнитура зеле и моркови. Бащата надничаше през мътния прозорец. Да беше излязъл, да беше се разкрещял, синът щеше да угаси кладата, но той не излезе и кладата кротко си догоря.


Дошло беше времето на всичкото, а своето всичко Сатан беше вложил в тънката книжка и сам беше я изгорил. С нея изгоря и той. А дори не беше поет. Беше някакъв такъв, неудачник, провинциално момче. И като всички провинциални момчета, искаше всичко. За малко си беше повярвал, че е артист. Но какво беше неговото изкуство? Да се реже с парче от бутилка, за да крещи наивните думи по-лесно? Да чука в кенефа момичета, които после си тръгваха и го оставяха сам с реванола, памука и огледалото, омазано от собствената му сперма и тази на толкова други, от която можеше да се роди цяло ново човечество, но вместо да се ражда, засъхваше върху гладката студена повърхност, без даже да се отрази в нея?


Имаше само себе си и от себе си трябваше да извади всичкото, а беше празен. Не, този човек, който беше, нямаше да му свърши работа. И Сатан намрази Сатан, намрази кресливия пънк, който беше смисълът на живота му, но когато намразиш живота, намразваш и смисъла и от смисъл, той се превръща в жалко оправдание за още по-жалко съществуване, което не живееш, а влачиш, както недоубитият влачи червата си. Намрази и думите, които не беше изговарял и писал, а издишвал и вдишвал в храма на дробовете си, под разпятието на сърцето.


От техния огнен гроб, от тяхната пепел щеше да излезе чудесна тор за цветята на майка му. И Сатан разпръсна пепелта в лехата с розите, с които тя особено се гордееше. Получи се хубаво погребение, по-хубаво, отколкото можеше да измисли за себе си. Беше се провалил. Провалили го бяха времето, беднотията, тъпата, безпомощна селска праволинейност на родителите му, комунизмът с човешко лице и капитализмът с човешка муцуна, техникумът по рудодобив в умиращото градче, където отдавна се знаеше, че рудата е на свършване, София - Вавилонската блудница, и Глиста - най-голямата курва в нея, а най-много от всичко го беше провалил пънкът, това праисторическо допотопно животно, което сега вече беше просто една вкаменелост.


Разбира се, винаги можеше да тегли чертата и пак да си бъде Миладин Горчев, синът на безработния и безимотен Стойко Горчев, съкратен три години преди да навърши възрастта за пенсия. А кой беше Миладин Горчев? Хилаво, несимпатично, болезнено срамежливо момче, което тайно пишеше калпави стихове и се учеше зле. Баща му сваляше колана за двойките. Майката писваше и той я пращаше да нахрани кокошките.


После загащваше ризата в панталона и нанизваше обратно колана, без да го е докоснал. Миладин трепереше и облизваше сълзите и сополите. Бащата бръкваше в джоба си и му подаваше карирана носна кърпа.


- На, обърши се. Женчо. Няма да те бия аз. Тебе ще те бие животът.


Да беше го бил, да беше го утрепал от бой. Но не. Сякаш още тогава се гнусеше от него. В техникума го биха други. И не само го биха. Миладин си преряза вените с бръснача на татко си, но и прерязването излезе калпаво. Извикаха "Бърза помощ". Лекарят му превърза китките, даде му някакво успокоително, накара го да се оплези - да се увери, че го е глътнал - и на сбогуване го посъветва:


- Другия път, моето момче, режи не напряко, ами надлъжно. И не вените, а някоя дебела артерия. Най-добре артерия феморалис.


И плъзна ръка по бедрото му и силно го стисна там, където минаваше въпросният феморалис.




Posted by at

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)