Новият курС или новият стар

 

Всичко е много просто . Хората са много прости и много зависи на кого вярват и какви простотии и ценности има в главите им . Освен това в условия на криза и заплаха  действат по примитивните  инстинкти записани от еволюцията в гените , а те са изработени за малки общности  . Демокрацията не е същност на човека , а култура , натрупан  опит и ценности .Тръмп се възползва от това чрез съветите на професионалисти и много пари . Например кой плати на Кеймбридж аналитика да му изследва електората и препоръча посланията ? Но защо Тръмп и защо точно тези послания хванаха място . Защото иначе републиканската партия не би имала президент. Така че Тръмп е следствието от социалните , демографски и расови промени . Нарастващото неравенство удря мнозинството от американците и те някак трябва да бъдат разделени, да се заделят част от тях за републиканците . И кои да бъдат .Очевидно по-примитивните . Очевидно белите и религиозни селяни от провинцията , а това е по-голямата част като площ на САЩ. Населението и големите мегаполиси са съсредоточени по крайбрежието и езерата .  И това разделение ще расте докато мнозинството се усетят, че политическата система действа на принципа разделяй и владей с ляв и десен популизъм за маргинализиращите се от ефектите и дефектите на глобализацията и концентрацията на богатството . Байдън няма намерение и мерак да промени това , нито време . За един мандат не може да се преодолее тази криза и нищо чудно отново някой Тръмп да яхне недоволството . Нищо чудно довчера десните да станат леви и обратното в търсене на изход и вожд . Така се случи в Германия когато си избраха Хитлер . Когато демокрацията не работи за мнозинството , тя е застрашена и може да отиде на боклука .

Момчил Дойчев

45 мин.  · 

Президентството на Доналд Тръмп -

край или ново начало на американската демокрация?

Драматичните събития във Вашингтон, когато десетки хиляди привърженици на президента Тръмп обградиха Конгреса и част от тях нахлуха в сградата на Капитолия поставя остро въпроса за кризата съвременния демократичен модел на развитие на цивилизования свят. Тази криза е процес с предистория, която не може да се пренебрегва.

Още в началото на 90-те години на ХХ-ти век се появиха анализи и цели книги със заглавия като „Краят на демокрацията“ /Гуно Жан-Мари. Краят на демокрацията, Христо Ботев, София, 1997, 182 с./, „Залезът на демокрацията“ /Кенън, Патрик. Залезът на демокрацията, Обсидиан, София, 1995, 399 с./, „Бунтът на елитите и предателството към демокрацията“ /Лаш Кристофър. Бунтът на елитите и предателството към демокрацията, Обсидиан, София, 1997, 252 с./.

По-късно се появиха и книги като „Демокрацията: Богът, който се провали“ /Хоппе, Ханс-Херман (2015) Демокрацията: Богът, който се провали, Издателска къща МаК/ и особено най-новото изследване на американските политолози Стивън Левицки и Даниел Зиблат – „Как умират демокрациите” / Левицки, Стивън, Даниел Зиблат, Как умират демокрациите, С. 2019/

През последните 20 години кризата съвременния модел на демокрация в цивилизования свят вече не буди никакво съмнение.

Кризата на съвременната демокрация се прояви се прояви най-видимо в кризата на демократичното лидерство.

Тя намира израз в противопоставянето на представителната на пряката, на елитарната на егалитарната, на институционалната на извън-институционалните форми на демокрация. Това е много съществен елемент от съвременния процес на еволюция на демократичното лидерство.

Тези процеси на демократична еволюция или деволюция се определят като контрадемокрация /Пиер Розанвалон, Контрадемокрацията,/, или като постдемокрация. /Крауч, Колин (2012) Постдемокрация, С., УИ“Св.Кл.Охридски“/.

Контрадемокра цията включва всички нерегламентирани, стихийни намеси в политическия живот на самоупълномощили се да контролират властта граждани или групи от граждани. С друг думи политическото лидерство и представителство се подменят с пряко участие на хората в управлението. Тези прогресивни според него форми на партисипаторна и делиберативна демокрация изискват мнозинство от политически активни и компетентни граждани. Но има ли такова, дори в страните с най-високо развитие на гражданската политическа култура?

Но не е ли точно това част от съвременния демократичен дефицит? Не се ли проявява този процес поради липсата на меритократични елити и не стимулира ли той тяхната липса? Не е ли липсата на меритократични елити и силно демократично политическо лидерство, което да отговаря на предизвикателството на времето, в което живеем, проява на демократичен ценностен дефицит? Епохата едновременно на глобализация и на локализация, в която рисковете на живота се превръщат във всекидневие и минират позната досега политическа стабилност не изисква ли нов тип лидери, които да отговорят на предизвикателството на „световното рисково общество“? /Улрих Бек, Световното рисково общество, „Обсидиан", С., 2000./

Противоречивата тенденция към развитие на такава партисипаторна демокрация, в която доминира нерегламентирано политическо участие чрез включване на нови, политически неизкушени досега слоеве в политическия процес и държавното управление не доведе ли и до процесите на профанизиране на политиката, до настъплението на популисткия Zeitgeist? Муде, Каас (2007), Популисткият Zeitgeist. – Политически изследвания, 2: 47-70

Процесите на профанизация на политиката и деградирането на политическото лидерство и представителство са продукт и на неинформираността, неопитността и недоверието към официалните демократични институции на масата от населението, особено на загубилите от глобализацията. Всичко това не укрепва, а подрива устоите на демокрацията, създавайки особена вълна на нейното противопоставяне в досегашния и вид като контрадемокрация. Поривът към свобода се замени със страх от нея и бягство обратно към „силното“ лидерство на харизматични лидери, които обещават лесно решаване на трудни за решаване, почти интрактабилни конфликти и проблеми.

Според Колин Крауч постдемокрацията изисква нов тип силни лидери със стратегическа визия за политическо ръководство на държавите и обществата, различни от досегашните лидери на пост-военните либералнодемократични общества. Но дори да се практикува в контекста на демокрацията, новото постдемократично лидерство не е демократично в традиционния смисъл на думата. Появата на нов тип харизма преодолява недостатъците на административното безлично ръководство. Тя е в състояние не само да изразява, но и да форматира политическите предпочитания на гражданите като използва техните популистки въжделения. Традиционния тип административно лидерство не може да се справи с популистката ситуация и засиленото желание за егалитаризъм. С други думи новият тип постдемократично лидерство е харизматично, но в някакъв смисъл би трябвало да укроти и форматира популизма, който го е издигнал на власт. В този смисъл постдемократичният лидер не е „слуга на народа“, той налага харизматичната си воля на народа, а не я взема наготово от него.

Както е добре известно, в традиционните представителни демокрации лидерството е обременено с необходимостта от постоянно съгласуване на различни, често пъти противоположни интереси, което води до забавяне на политическите решения, недееспособност и неефективност. Новият постдемократичен лидер според Крауч трябва да преодолява този дефицит. Това лидерство е силно, в някои случаи дори може да се определи като силово. А това създава винаги опасност от злоупотреба с властта. Но в условията на постдемокрация това не означава непременно пренебрегване на личната отговорност и оттук на легитимността на политическата власт. В демократичната държава критериите дали един политически водач ще бъде разглеждан като положителен или отрицателен герой, зависи преди всичко от личността и ситуацията.

Новият тип постдемократични лидери са силни харизматични политически водачи. Съвременните примери сочат разнокалибрени лидери като Владимир Путин, Таип Ердоган, Виктор Орбан, Качински, Бенямин Нетаняху, Доналд Тръмп. Между тях обаче има тънка червена линия – дали са на страната на демократичните правила или са противници на демокрацията. От двете страни на тази разграничителна линия стоят все пак популистките постдемократични лидери на страни с утвърдена демокрация, от другата страна – лидери на авторитарни диктатури като Русия или на полуавторитарна полудемокрация като тази в Турция.

„Феноменът Тръмп“

В характерологията на американската масова политическа култура присъства феноменът американците да обожават хора , които не се предават, не признават поражението си и се борят до последно за американската си мечта. Доналд Тръмп е точно такъв тип, който е „като дъвка, залепнала на подметката“, който си вярва, че не може да бъде победен и още по-малко да признае поражението си.

Доналд Тръмп нахлу в политиката буквално от големия бизнес. Това не стана случайно. Това стана възможно, защото той е продукт на четвъртвековната крайна ултралиберална концепция за подчиняването на политиката на логиката на пазара и бизнеса. В крайната си форма тази концепция прави политиката и демокрацията напълно излишни. В „Демокрацията: богът, който се провали“, Ханс-Херман Хоппе характеризира демокрацията като „притежавано от обществото правителство“, система „със сериозни дефицити в сравнение с „естествения ред“, който е „система, свободна от данъчно облагане и принудителен монопол, в която различни юрисдикции свободно се конкурират за привърженици“. Този „естествен ред“ означава „общество на частното право”, „подредената анархия”, „анархо-капитализъм”, в който на практика държава и политика не съществуват.

Доналд Тръмп е рожба точно на този утопичен идеал – бизнесът измества политиката, подменяйки я напълно. Но доколко бизнесмени ще успеят да правят политика, което par excellence е обществена, а не частно-ориентирана дейност? Доколко ориентирани към частния интерес бизнесмени ставайки политици ще съумеят да защитават имагинерното според тях „общо благо“? Това са въпроси, на които няма рационален отговор.

Политическото лидерство днес във все по-голяма степен се стреми да се съобразява с предпочитанията на гражданите, които са се плурализирали, фрагментирали и икономизирали през последния четвърт век.

„В условията на едно консуматорски ориентирано общество, плурализирането и фрагментирането на политическите предпочитания означава, че те не са толкова резултат от обективните условия на живот и специфичните социокултурни и икономически контекстуални обстоятелства. Тези предпочитания не се влияят толкова от специфичната среда, в която са били формирани в продължение на десетилетия, когато съсловната, класовата или религиозна среда е играла решаваща роля.“ (Клаудия Рици, Гари Шаал).

Днес бившият пролетарий е едновременно наемен работник и притежател на акции, ревностен католик и хедонист, който в чисто житейски план може да бъде крайно толерантен и коректен и същевременно да репресира подчинените си и тези, които не мислят като него. В крайна сметка преплитането на различни противоречиви житейски възгледи и стилове създава нови предизвикателства към консистентността на политическите предпочитания. Това обяснява например защо работническата класа в Англия гласуваше за Тачър и защо белите мъже от долната средна класа предпочитат Доналд Тръмп пред Хилари Клинтън.

Популисткият бунт „против елитите“ е реакция на нарушения обществен договор между тях и „народа“. Когато старите либерално-демократични елити – все едно леви или десни, либерали, консерватори или социалдемократи използваха позитивите на глобализацията изключително в своя полза, а прехвърлиха нейното бреме върху „червените вратове“ на работничеството и средната класа, какъв отговор можехме да очакваме, освен Тръмп, Брекзит, Льо Пен или „Алтернатива за Германия“?

Огнян Минчев обяснява победата на Тръмп на предишните президентски избори и ролята на либералния елит за това така: „Не можеш да се бориш с идентичността на собствените си племенни общности – с „глупавите бели мъже“ – като организираш масирани нашествия на чужди племена с аналогична или по-примитивна идентичност: дали на латиноси в Америка или на мюсюлмани в Европа… Всъщност – можеш, но ако го направиш, не се учудвай, че собствените ти „червени вратове“ са се разбунтували срещу тебе. Подобно на всяка високопоставена класа, либералният елит не търпи негативите на мултикултурализма и глобализацията – той бере само техните плодове: евтина работна ръка, космополитна кухня, достъп до мъдростта на всички народи. Негативите остават за „червените вратове“ – загуба на работни места, междуплеменни конфликти, в които заварените племена са с вързани ръце като следствие от табутата на мултикултурализма.“ (Минчев, Огнян (2016), Бунтът на търмъците и покрусата на елитите: някои уроци на вчерашния ден, https://ognyanminchev.wordpress.com/2016/11/21

Доналд Тръмп дойде на власт със заявка да преобърне американския политическия модел „по посока на народа“, в постдемократична посока с харизматичен популизъм, харесващ се на неизкушените от ценностния характер на политиката, от това, че тя за разлика от бизнеса, не служи на частни икономически интереси, а на много по-високо стоящи общи ценности, които обединяват, а не разединяват обществото. Тръмп с целия си непоправим стил без съмнение олицетворява новото лице на постдемокрацията в нейния американски вариант.

Все пак Тръмп не успя да преобърне модела на американската републиканска демокрация в нелиберална постдемокрация. Върховенството на републиканския закон не се подмени от волята на популисткото мнозинство. Но видяхме колко крехко е това равновесие – между Закона и институционализма от една страна и персоналният изразител на волята на популисткото мнозинство. Това популистко „мнозинство“ спечели през 2016 г. изборите за Тръмп, но не успя да го запази през 2020 г., оказа се малцинство и това показа силата на американската републиканска демокрация и на американските политически институции.

Макар да бе силно неприемлив, егоцентричен и популистки, лидерският стил на Тръмп се хареса на тази част от американското общество, което не приема „предателството на досегашните либерални елити“, тяхното лицемерие и измяна на смисъла на политиката – да служи на общото благо. Да припомним, че първото, на което Тръмп се противопостави бе лицемерната левичарска идеология на т.нар. „политическа коректност“, която всъщност целеше не да премахне некоректната грубост на уличния език на политиците и в медиите, не да изкорени „езика на омразата“, а активно да ги използва заедно с Оруеловска политическа цензура, за да репресира своите дясноцентристки противници. „Репресивната толерантност на буржоазната демокрация“ според Маркузе, трябваше да се превърне в репресивна коректност против самата либерална демокрация и против самия класически либерализъм, подменен с левичарска надменност от елитите през последните 20-25 години. Левичарската идеология на политическа коректност всъщност унищожава самата коректност като морална категория и с това унищожава самата основа и на толерантността, и на либералната демокрация като цяло. /Дойчев Момчил, Политическата коректност срещу либералната толерантност, Фабер.2010. /160 с./

Тръмп наистина не успя да разклати из основи институционалния модел на американската република. В критичния момент, политическите институции, включително и част от тези, които бяха под контрола на президента, застанаха на страната на институционализма и закона. Това предпази САЩ от избухване на гражданска война, която може би щеше да се окаже на косъм ако не бяха поведението на независимите щатски и федерални американски съдилища, на вицепрезидента Майк Пенс, който призна резултатите от изборите и не допусна в Капитолия разбунтувалото се тръмпистко малцинство да опорочи и стъпче изборния резултат.

От друга страна без всяко съмнение „феноменът Тръмп“ бе продукт на предходните два пълни президентски мандата, особено тези на Обама. Левичарската ултралиберална политика на последния всъщност повика политик като Тръмп на власт. Ултралибералният пазарен фундаментализъм, според който политиката е ненужен придатък на икономиката и бизнесът трябва да е напълно свободен от създадените от държавата правила намери в лицето на Тръмп своя идеален, неизкушен от смисъла на политиката свой представител.

Левият ултралиберализъм създаде Тръмп така че не е честно да се оправдава за собствения си провал с него.

За привържениците на партисипаторния модел на „пряката демокрация“ тези постдемократични лидери са „еднакви“, но това не е така. Има разлика между силни лидери в демократична и силови лидери в недемократична среда. На силовите популистки лидери отговаря една апатична и безкритична маса. Обратно – на силните лидери в демократична среда се противопоставят свободно изразявани политически ценности.

В популистката ситуация, в която са поставени новите водещи политици, те не се примиряват с ролята си на марионетки на „волята на народа“. Всяко политическо лидерство, особено съвременното, като професионална компетентност влиза в противоречие с „волята на народа“, често насочвана от демагози и популисти против неговото собствено благосъстояние. В елитарните теории на демокрацията е аксиома, че засилването на професионалната компетентност на ръководните личности при демокрацията е в полза на благосъстоянието на гражданите, докато засилването на левичарския егалитаризъм и на популизма водят до обратен резултат. Тази аксиома днес е подложена на преоценка.

Новият постдемократичен тип политическо лидерство изисква определена харизма, но и рационална идеология за собственото си себеосъществяване. Дори да се практикува в контекста на демокрацията, то не е демократично ръководство в традиционния смисъл на думата. Появява се нов тип харизма, която е в състояние да форматира политическите предпочитания на гражданите като използва техните популистки въжделения. Традиционния тип административно лидерство не може да се справи с популистката ситуация и засиленото желание за егалитаризъм. С други думи новият тип политически лидер трябва да бъде едновременно харизматичен и способен да укроти популизма, който го е издигнал на власт. Той не може да е вечно „слуга на народа“. Новият тип лидерство налага волята си на народа, а не я взема наготово от него.

Усложняването на политическия процес в плуралистичните общества, новите конфликти и комплексни проблемни ситуации водят едновременно до „отвръщане от политиката“ на масите и до желание да нахлуят с подковани ботуши в нея. Това засилване отчуждението на елита от масите и в същото време го принизява до тях като компетентност и политическа култура.

Като резултат наблюдаваме искане за нов тип политическо лидерство, което се основава на ирационални логики на поведение, характерно за ерата на популизма, но същевременно излиза отвъд тях, защото успява често на ръба на институционалната норма на демокрацията, да наложи – демагогски или не – волята на водача. Точно такъв модел на поведение издигна лидери като Виктор Орбан в Унгария, или братята Качински в Полша. Това води в перспектива до фактическо обезвластяване на гражданите, но често и по тяхна собствена воля и до взривяване на ценностния демократичен консенсусс появата на две противоположни и нямащи нищо общо помежсду си части на обществото.

Често се поставя ексцентричния въпрос бизнесмен или актьор трябва да бъде новият политически лидер. Така сравняват политическото лидерство в лицето на Доналд Тръмп с лидерските качества на Роналд Рейгън преди четвърт век. Съществуват две интерпретации – Тръмп е пълна противоположност на Рейгън и Тръмп е Рейгън на новата политическа реалност. Ако крайнолевите отъждествяват негативно Рейгън и Тръмп, крайнодесните ги отъждествяват позитивно. Обратно на тях и отвъд аксиологичния подход феноменът Тръмп не се разглежда като отрицание или продължение на феномена Рейгън. Отвъд общите черти на тяхното лидерство могат да се открият и твърде съществени различия. Рейгън не е просто актьор, влязъл случайно в политиката, а преди да бъде избран за президент има дълъг и богат политически опит като губернатор на Калифорния.

За разлика от Рейгън, Тръмп нахлува няма предходен политически опит. Макар да използва Рейгъновия слоган „Да направим Америка отново велика“, Тръмп разбира това по съвсем различен начин. Неговата политическа линия излиза отвъд традиционния изолационизъм на част от Републиканската партия– той върна в САЩ милиони работни места, но продължи външнополитическата пагубна линия на Обама на изтегляне от проблемите на света и подкопаване на американското лидерство. Това даде допълнителни сили на диктаторските режими, особено на Русия и Китай. Макар да се противопостави на Китай и на Иран във външната си политика, Тръмп засили опасенията, че е зависим по някакъв начин от режима на Путин. Все пак не може да отречем, че санкциите против Русия по времето на Тръмп бяха много повече от санкциите по времето на Обама, който наивно се опитваше да рестартира отношенията с Москва, при положение, че Москва водеше вече хибридната си война против САЩ и целия цивилизован свят.

Президентският мандат на Доналд Тръмп доказа, че съвременните алтернативи на либералната демокрация са карикатурни, но напълно възможни. Неспособността на традиционните либерални елити да преосмислят сложните проблеми и конфликти в съвременната епоха на глобализация, на социална поляризация и ново преселение на народите, на все по-несвободен пазар и на псевдодемократични практики, съпътствани с корупция и непотизъм, на контрадемокрация и хибридни войни за унищожение на цивилизацията чрез терор и пропаганда, са вече опасност за самите тях.

Слуховете за смъртта на американската демокрация, идващи от Москва, са силно преувеличени. Но все пак Бог да поживи Джо Байдън…

 

Уви малко вероятно е Джо Байдън да намери  решение на социалното напрежение от растящото неравенство и обедняване на средната класа , от износът на работни места .  За това се искат дългосрочни и точни усилия , програма , нова сделка и обществен договор , реформи , които демократите  дори нямат намерение да започнат . Те ще закърпят положението и заметат  проблемите , ще лекуват симптомите , а не болестта . И така до следващият Тръмп, а той може да не е егоцентричен шоумен и палячо лъжец . Без да се вземат мерки историята да не се повтори , тя ще се повтори !