Чалгария на Мафията или България на хората ?
! !!
!!!!!!!!!!!!
В нормална държава това би било огромен скандал , но в Чалгария се мълчи . Чуйте какво казаха ! Скандалът ще стигне до ЕП и съответните комисии . Да видим дали нашият или европейският парламент ще реагира по-бързо и адекватно . За ВСС и Прокуратурата няма надежда . Годините отрицателна селекция и инсталиране хора на Мафията я прави ОПГ , маша .
Какво ѝ остава на Мафията след тези разкрития освен да заглушава медиите и да се снишава . Може би да фалира кочината Чалгария като катурне валутният борд и каквото може да открадне за последно .
!! Казаха ,че Пепи Еврото се намира в България !Вярвам им!! !! Когато гръм удари как ехото заглъхва !!! Неизбежно е темата да стане повод за протести при бездействие на прокуратурата и парламента дори ако националните медии се снишат и не се разисква .
В статия за юридическия сайт Дефакто на адвокат Ина Лулчева са публикувани извадки от станалото напоследък обект на сериозни дискусии в правната общност постановление на прокурора от Софийска градска прокуратура Йордан Петров, с което е отказано образуване на досъдебно производство по сигнал срещу съдията от Софийски районен съд Мирослав Петров.
Тъй като съдържанието на извадките не може да бъде коментирано по друг начин, освен като най-меко казано крайно притеснително, а и те вече са обществено достояние, оттук насетне на още по-силно основание цялото постановление, а и въобще информацията по този казус, вече е задължително да станат публични.
Големият въпрос, който всъщност би трябвало да се разреши през изясняването на този единичен казус, и който се коментира и в статията, е за това къде са границите на свободата на магистратите и какви са възможните форми на контрол върху тях.
Може ли един съдия или прокурор да използва гаранциите си за независимост и ненакърнимост на вътрешното си убеждение, за да твори необезпокоявано беззакония? Например със свой акт да разпореди предаването на веществени доказателства за 4 милиона лева на хора, които нямат законовото право да ги получат? Какво трябва да бъде лекарството срещу това – ограничаване единствено до инстанционен контрол за правилността на акта и отмяната му като незаконосъобразен? Или и търсене на друг вид отговорност, в това число потенциално наказателна? Ами ако инстанционен контрол няма, понеже въобще не е предвиден в закона или пък когато евентуално би се упражнил, би бил практически безпредметен?
И, разбира се, обратната страна на тази монета – могат ли и формите на контрол да се използват, за да твори необезпокоявано беззакония онзи, в чиито ръце са дадени лостовете да задвижва тези форми на контрол? Например при липса на каквито и да е данни за корупционно престъпление от съдия или прокурор, да разпорежда проверка на този съдия или прокурор от антикорупционната комисия, която да се извършва и с негласни методи и средства, а информацията от нея накрая да отиде в базата данни на човек с прякор, който да я използва за шантаж?
Къде е разумният баланс във всичко това? Ето го ключовия въпрос.
С статията си адвокат Лулчева казва, че съдията има конституционен имунитет срещу наказателно преследване за постановените от него актове.
Според Конституцията обаче „при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер“.
Имунитет за действия и актове по служба има, но той не е абсолютен – „освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер“.
Например един от много малко осъдените висши държавни служители у нас – бившият председател на СГС Владимира Янева, беше осъдена с влязла в сила присъда именно за свой съдебен акт в нарушение на закона – че при осъществяване на правомощията си по даване на разрешение за прилагане на СРС е разрешила използването на СРС за срок по-дълъг от допустимия по закон.
Т.е. потенциално съдия или прокурор биха могли да извършат престъпление със свое действие или акт по служба, и следователно могат да бъдат и проверявани/разследвани за такива.
Но как се прави това? Какви са разписаните в закона гаранции срещу злоупотреби с тези правомощия? Какво се случва фактически по тези проверки и разследвания, какви са резултатите от тях, какво се прави със събраната информация?
Краткият отговор е, че разписаните в закона гаранции са минимални, а какво се случва фактически никой не знае. И това трябва да се промени, ако искаме да тръгнем напред.
Прокуратурата има прекалено голяма неконтролирана и небалансирана власт при осъществяването на правомощията си – тя е абсолютен монополист на функцията по обвинение, което у нас сме решили (преобладаващата част от правната общност), че е нещо съвсем в реда на нещата, макар че в този вид го няма никъде в Европа. Именно тази култура на разбирането за нормалността на монопола, дълбоко вкоренена в ДНК-то на системата ни на наказателно правосъдие, води дотам да е и съвсем нормално прокуратурата например да може да си разпорежда всякакви проверки и да си извършва всякакви разследвания, и всичко това изцяло на тъмно, като в определени хипотези да не е задължена да разкрие на никого дори и крайния си акт.
Адекватната противотежест на всичко това обаче може ли да бъде абсолютно да ѝ се забрани да проверява съдии за престъпления.? Или други властимащи, в този смисъл. Според мен все някой трябва да може да го прави.
И въобще не иде реч за никакъв "прогресизъм", а за действащи модели в Европа от много години, че и в България след Освобождението. Не е никакъв "прогресизъм" разбиранията на човек за наказателния процес например да не се ограничават само до тезите на академик Павлов, т.е. до на съветските учени.!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Коментари
Преглед на още коментари
!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар