За свободата

Вячеслав Полунин

Един човек, един живот, една книга

Над 400 години са изминали вече, а той нито е остарял, нито е доскучал. Нищо, че цял живот е писал и дописвал само една-единствена книга. Калин Терзийски ни припомня за Мишел дьо Монтен.

Каквото и да направи съвременният творец, то ще задържи вниманието на публиката му за ден, за два, а после ще заглъхне, ще отшуми и от него няма да остане нищо. А творецът, ако иска да остане в главите и сърцата на хората, още на четвъртия ден ще трябва да сътвори отново нещо, за да грабне вниманието на същата тази публика. Иначе ще угасне като творец и ще трябва да се влее в редиците на очакващите. На очакващите нови и нови впечатляващи неща. Нови творения.

Добре, но все пак: ние четем Омир. И той не е за три дни. Нито пък Шекспир, нито Монтен. Всички тези чудеса не са били чудо за три дни и поколенията са си ги предавали, а са си предавали и възторга към тях - отново и отново.

Да монтираш скрит дефект

На какво се дължи тая тридневност, тая краткосрочност и нетрайност на съвременните творби? Струва ми се - на съвременния пазар. Всичко в съвременния бърз пазарен свят остарява ужасно бързо и трябва да се подменя ужасно скоро. Бях възхитен и ужасен от факта, че в гигантските корпорации, произвеждащи стоки за бита, има цели научни отдели с хиляди служители, които се занимават само с това да измислят и усъвършенстват дефекти. В стоките. Тези дефекти трябва да се „задействат” - като бомбички с часовников механизъм - след точно определен срок.

В такъв свят, при такъв пазар, крепящ се най-вече на неимоверно интензивното произвеждане-консумиране-изхвърляне, е съвсем нормално и произведенията на изкуството да са „бързоциклиращи”. Да са произведени с някакъв скрит дефект, за да остаряват и доскучават още на първата седмица след произвеждането им. За да се отвори място за нови произведения.

Мишел дьо Монтен (1533 - 1592)

И в този миг, естествено, се сещам за Монтен. Който вече над 400 години нито е остарял, нито е доскучал. А цял живот е писал и дописвал само една-единствена книга. Явно с пълно пренебрежение към идеята за популярността или за очакванията на публиката, ламтяща за нови забавления. За своята единствена и наистина велика книга "Essays" - или "Опити", Монтен казва горе-долу следното: Искам някой почтен човек да я прочете... и тя да стане повод да поговорим и да се сприятелим. Какво благородно и напълно неразбираемо в съвременната ситуация желание! Да намериш един човек или няколко души, на които да въздействаш за дълго, вместо да възбудиш любопитството на милиони (а защо не и на милиарди?) само за седмица.

Защо сме живи?

И така. Мишел дьо Монтен, пишещият-само-една-книга-цял-живот, е роден в замъка Сен Мишел дьо Монтен в семейството на Пиер дьо Монтен, виден юрист, правещ кариера в Бордо. Мишел получава сериозно и задълбочено образование и служи на краля, но без особена амбиция. През целия си живот явно се стреми към друга цел: да отговори на основните екзистенциални въпроси. Защо човек е жив, защо живее и защо трябва да продължи да живее? И също така - как да направи всичко това? Монтен живее умерен, разумен и доколкото може морален живот. От този обикновен живот на провинциален благородник той извлича своята мъдрост. И я предава, необременен от тягостното желание да впечатли публиката, страница след страница, ден след ден. Славата и популярността не го интересуват - и навярно тъкмо поради това, колкото и да е парадоксално, славата и популярността му остават за вечността.

Един човек, един живот и една книга. Ето това е формула, в която днешните творци могат дълго да се взират със съжаление и навярно с неразбиране. Но тази формула явно е истинска. Защото действа вече цели четири века. От 1592-ра, когато смиреното сърце на Монтен престава да бие.

Автор: К. Терзийски;

Евгений Дайнов

08.12.2015 14:12

„РАЗЛОМ” МЕЖДУ КОНСЕРВАТИЗЪМ И ЛИБЕРАЛИЗЪМ?

Смразяването на либерали и консерватори отслабва позициите на политическата власт и може да помогне единствено на привържениците на господарската власт и на онова, което Рейгън нарича „мравуняка на тоталитаризма”.

Различните хора са различно емоционално устроени. В кризисни и несигурни времена някои търсят точки на съприкосновение, за да наберат съюзници за справяне с хаоса. Консерваторите например са такива. Както споменава Маргарет Тачър по друг повод, „умиротворител, човек на компромиса… това е истинският, класически тори политик.” Такива хора се стремят да преодолеят хаоса с полза за всички.

Други хора в кризисни ситуации се стараят да произведат врагове. Обикновено това са крайни радикали.

На политически ниво резултатите от подобен радикализъм станаха видни в началото на 2000-те години, когато носителят на промяната и модерността, СДС, се разпадна на множество враждуващи групи, отваряйки (както предупреждаваше Филип Димитров) вратата към хаоса. Днес наблюдаваме опити импулсът към разделение да бъде „качен” на идейно и философско равнище – там, където разделението е особено трудно преодолимо, защото стъпва върху ценностни аргументи.

Това усилие идва от средите, на които гражданството разчита да рестартират модернизацията на България след десетилетие и половина хаос. Заслужава си да бъде разгледано.

За целта нека огледаме основните тези в тази насока, развивани от хора, свързани с Институт за дясна политика (ИДП) и с Реформаторския блок (РБ). Опитал съм се да групирам тезите по важност.

Теза Първа: „в българската политическа система протичат процеси, които ще бъдат от съществено значение през следващите години. Най-значимият от тях е оформянето на либерално-консервативен разлом” (фигурира във всички периодични доклади на ИДП).

Продължението на тезата звучи по следния начин. Българската десница се превърна в български консерватизъм с основни „опорни точки”: Бог, Отечество, капитализъм. Срещу това вече не стои БСП, а някакви зли и крайно опасни либерали. Според Тома Биков (ИДП): „В момента либералното начало противодейства много по-ефективно (т.е. от БСП) на трите опорни точки на десницата.” Подтема на теза Първа е съждението, че докато консерваторите обичат и пазят институциите, либералите ги мразят и се опитват да ги ликвидират, което намерение стои зад всяка тяхна критика на конкретен министър или министерство.

Теза Втора: За разлика от предишната българска десница, днешната консервативна такава не е революционна сила. Според ИДП: „десницата на следпреходния период няма да бъде основен носител на промяна, а на стабилизиране и консолидиране на демократичния процес, възникнал след 1989 година”.

Продължение на теза Втора виждаме в изказване на Радан Кънев (говорител на РБ) в НБУ. „Ние сме реформатори, а не революционери…” Споделеното от Кънев верую за неговата задача в политиката е: “Спокойна, бавна промяна. Ние сме във властта, за да ни е зле – важното е да има резултат“.

Теза Трета гласи горе-долу следното: в момента, в който Реформаторският блок скъса окончателно с протестиращите от 2013 година, искащи радикален демонтаж на системата (наричана от тях „модела #КОЙ”), тогава реформаторите ще станат истински полезни.

Според доклад на ИДП този Рубикон е преминат с „историческия компромис” между РБ и ДПС по повод конституционната реформа: „За да постигне „историческия компромис“ и да участва във вземането на важните решения, Реформаторският блок жертва и скъса връзката си с ултралибералните среди. Все повече лицата на протеста от лятото на 2013 година и подкрепящите ги кръгове ще бъдат на диаметрално противоположни позиции спрямо политиците от блока и трудно ще намират общ дневен ред с тях”.

Възниква чисто политическият въпрос: след като РБ бе роден от протеста през 2013 година и след като даде заявката, че ще „разгражда модела” на принципа „гражданите срещу мафията”, и след като за РБ гласуват хора, които искат точно това – възможно ли е то да стане, ако РБ се откаже от резки движения? И как в сегашната ситуация, чисто политически, би изглеждал препоръчваният (от ИДП) отказ от „промяна” и преминаването към „стабилизиране и консолидация”? Стабилизиране и консолидация на кое? В името на какво? МВР в сегашния си вид е ли сред онези институции, които трябва да бъдат бранени от критика? Прокуратурата?

В случая не ни интересува политическото, а идейно-философското ниво на концепцията за новия „разлом”. Но политическите последствия все пак са интересни. Ако РБ бъде отцепен от естествената си среда – хората, искащи промяна, – центърът на действието по естествен път се прехвърля към върха на сегашната пирамида на властта. Оттук логически следва изводът на Петър Николов (ИДП):

„С влизането във второто правителство на Бойко Борисов РБ избра да се върне в десницата”.

А в крайна сметка обезсилването на партийните и гражданските носители на промяната води до залагането на лидерската харизма на вожда.

Затова са напълно логични заключенията на Николов: „Когато ви се стори, че Борисов не е класически десен политик, сравнете неговите действия и говорене с тези на Саркози или Берлускони и ще видите, че няма никаква разлика. ГЕРБ е типична дясна партия от лидерски тип от второто десетилетие на XXI век…”

Берлускони? Защо не Камерън или Тачър? Не бих пуснал Берлускони в къщата си, защото ще ме занимава твърде дълго с простотиите си, а след като си тръгне, ще трябва да броя сребърните прибори…

Упованието в някакъв вожд има силата на природен закон, щом за справяне с хаоса избереш не обединението на всички, които искат ред, а – разделението помежду им. Тогава единственият начин да преплуваш през хаоса е да заложиш на някой със свръхестествени способности, който да те преведе през него.

В момента, в който се откажеш от гражданската ангажираност, залагаш на нещо като „философите-крале”, препоръчвани от Платон за владетели. В случая – премиер-пожарникар.

Политическият ефект от тезата за „консервативно-либералния разлом” се оказва елементарен (и очакван) дрейф към авторитаризъм.

По-интересен остава идейно-философският въпрос. А именно: възможно ли е да има „разлом” (предполагам, без да съм сигурен, че иде реч за понятието cleavage)[1] между либерали и консерватори, който е с размерите на предхождащия го разлом между комунизъм и демокрация например (както твърдят теоретиците от ИДП)? Възможно ли е либерализмът да е смъртният враг, отрицанието на консерватизма?

Мога да подходя по два начина. Първият – да последвам ИДП и да изведа принципите на либерализма и консерватизма от някаква идеална матрица, да ги подредя и сравня. Това не съм склонен да правя, защото политическите идеи не са закодирани в структурата на вселената (както е да речем музиката) и не могат, за разлика от музиката, да бъдат „изведени” оттам. Политическите идеи се отнасят до това как хората да структурират и упражняват властта помежду си. Затова те са плод единствено и само на човешко мислене.

Затова ще поема по друг път – да сравня либерали и консерватори, за да разбера, могат ли да бъдат смъртни врагове. Ще вземам за примери само доказаните, чисти (така да се каже) англосаксонски примери, защото е грешка да търсим консерватизъм или либерализъм в чист вид в континентална Европа. В случая следвам логиката на Хюго Йънг, който в биографията си на Маргарет Тачър обяснява разликата между британския консерватизъм и италианската християндемокрация. “В качеството си на новоизбран лидер на Консервативната партия Маргарет Тачър – пише той – си въобразяваше, че християндемократите са просто италианската версия на партията на торите, а не федерация от конкуриращи се феодали, които намират за удобно от време на време да издигнат някой от своите среди… на премиерския пост”.

Дори при най-повърхностния преглед става ясно, че либерализмът и консерватизмът се преплитат така, щото да бъдат на моменти трудно отчленими един от друг, а в други моменти да преливат един в друг и дори да сменят местата си.

ОТ ЕДИН ДОЛ ДРЕНКИ

Преди години с мой студент сглобявахме политическа христоматия, която озаглавихме Politics: a reader. Към края на това усилие, студентът попита: “Професоре, нямате ли чувството, че влязохме в тази работа, смятайки себе си за редови либерали, а излизаме като консерватори?”

Така беше. Не сме единствените обаче, които внезапно разбират, че са по-скоро консерватори. През 1974 година интелектуалният гуру на Маргарет Тачър, Кийт Джоузеф, споделя: „От 20 години съм в Консервативната партия. Два пъти съм бил в правителството. И чак сега, този април, разбрах що е консерватизъм и най-накрая станах консерватор”.

Куриозното тук е, че Джоузеф „става консерватор” вследствие на четенето на книгите на Фридрих фон Хайек, когото препоръчва на Тачър като идейна основа на консерватизма. Когато обаче се обаждат на Хайек с покана за среща, той отговаря: “Какъв консерватизъм, за Бога? Аз съм класически либерал!”

За класически либерал смята себе си и философът Карл Попър, макар повечето авторитетни британски източници да го класифицират като „типичен консерватор”. Едмънд Бърк, когото почитаме като баща на консерватизма, е бил депутат от партията на вигите, предшественици на либералите, а не на торите, от които израстват консерваторите.

Уинстън Чърчил е бил и либерал, и консерватор. И в двете си битности е действал, както бихме казали днес, като типичен социалдемократ. Преди Първата световна война като министър-либерал Чърчил въвежда в Англия първата система за социално осигуряване, а по време на Втората световна война, като премиер и лидер на консерваторите, одобрява два мащабни доклада, от които след войната израства съвременната английска социална държава.

На тази липса на ясна разделителна линия между консерватори и либерали обръща внимание и Роналд Рейгън, когото приемаме за консерватор: „Мисля, че „консерватизъм” всъщност не е точно название, както не е точно и названието либерализъм – ако се върнем във времената на Революцията, ще видим, че днешните консерватори тогава биха били либерали, а днешните либерали биха били тогавашните тори. Основата на консерватизма е искането за по-малко правителствена намеса или за по-малко централизирана власт, или за повече индивидуална свобода. И това в общи линии обяснява и същината на либерализма”.

Тясното преплитане на консерватизма с либерализма се обяснява с това, че и двете се намират от една и съща страна на истински големия разлом в делата на човечеството. А той опира до начина, по който е структурирана властта.

В крайна сметка начините са два. Първият, наречен от Аристотел „господарска власт”, е власт между неравни. Вторият, наречен пак от него „политическа власт”, е власт между равни. Всички авторитарни, диктаторски, феодални и племенни режими упражняват господарска власт. И консерваторите, и либералите са от другата страна – там, където хората са равни помежду си и договарят на равни начала структурата, функциите, задачите и поведението на властта.

Бидейки от една и съща страна на основния разлом в човешките дела, съвсем не е неочаквано либерализмът и консерватизмът да са на практика две лица на едно и също нещо.

Рейгън отново е най-ясен: „Твърдя, че няма такова нещо като дясно или ляво. Има само горе или долу. Горе е вековната мечта на човека – максимална лична свобода, съчетана с порядък; долу е мравунякът на тоталитаризма.”

Ако върнем погледа към България, интересно би било да сравним това съждение на консерватора Рейгън с първоначалния манифест на РБ: „Няма ляво, няма дясно – гражданите срещу мафията!”.

Политическият извод е елементарно прост. Смразяването на либерали и консерватори отслабва позициите на политическата власт и може да помогне единствено на привържениците на господарската власт и на онова, което Рейгън нарича „мравуняка на тоталитаризма”.

Но да се върнем към философското ниво, за да се фокусираме малко по-отблизо върху консерватизма. Дали всъщност българските консерватори изразяват консерватизъм, когато описват „опорните” си точки като „християнство, национализъм, капитализъм” (респективно – Бог, Отечество, капитализъм)?

БОГ, ХОРАТА И ЦЕННОСТИТЕ

Колкото и да четем думите на онези, които почитаме като безспорни десни – Тачър, Рейгън, Чърчил, Скрутън, Бърк, Попър, както и документите на британската Консервативна партия – ние няма да намерим трите „опорки” (започващи с Бог) като описание на онова, в което консерваторите вярват. А няма да ги намерим, защото – забележете – консерваторите са от онази страна на барикадата, където хората са равни помежду си и следователно най-важното нещо за тях са хората, а не някакви надчовешки същности. Също като при либералите.

Да започнем с Попър, когото у нас почитаме като либерал, а англичаните – най-вече като консерватор. В известна публична лекция от 1958 година, озаглавена „В какво вярва Западът?“, Попър дава следния отговор: „Западът вярва в обикновения непознат човек“.

На пръв поглед чисто либерално съждение, потвърждаващо, че носителят на ценностите, правата, свободите и задълженията е отделният индивид. Няма референции към надиндивидуални явления като Бог или Нация, или Капитализъм. Гнил либерализъм, откъдето и да го погледнеш.

Маргарет Тачър обаче формулира точно същата теза, когато в началото на своето лидерство на Консервативната партия обяснява в какво вярва: „Нека ви предложа моята визия: правото на човека да работи каквото иска, да харчи каквото изработи, да притежава собственост, да има държавата за слуга, а не за господар… това е същността на свободната страна и от това зависят всички наши останали свободи.“

Почти идентична визия намираме споделена от Чърчил в края на 1941 година: „Не искаме съкровища, не искаме територии, единственото, което искаме, е свободата на всеки човек… Когато скромният работник се връща от работа в края на деня и вижда как пушекът от комина на къщичката му се издига към спокойното вечерно небе, ние искаме той да знае, че няма да има „чук-чук-чук” на вратата от тайната полиция, която да наруши неговата почивка или да прекъсне съня му. Искаме управление със съгласието на хората, свободата на всеки човек да казва каквото иска и когато се почувства наранен от друг, да се окаже равен в очите на закона. Други цели в тази война ние нямаме”.

В по-широк план, призвани да обяснят какво общество отстояват, те се съсредоточават върху обикновените хора в качеството им на индивиди и върху техните права, както правят и либералите; не призовават нито Бог, нито Нацията, нито Капитализма. В това отношение особено ясен е примерът с Уинстън Чърчил.

По време на Втората световна война и особено в онази година и малко, в която Англия стои сама срещу диктаторите, Чърчил непрестанно обяснява на своя народ и на света за какво е борбата, която води. Изрично подчертава, реч след реч, че не става дума за британски национален интерес, а за универсални ценности и права. Ако прочетем неговата епична „История на Втората световна война“, ще видим, че Чърчил говори за запазване на „цивилизацията“, „западната цивилизация“, „нашата цивилизация“, „свободата“, „демокрацията“.

Това са все формулировки, които като правило приемаме за либерални, но са изказани от лидера на Консервативната партия. Може би най-ясно е следното кратко негово обяснение: „(Воюваме) срещу варварството, тиранията и кланетата, за свобода, закон и чест“.

Най-често срещаното Чърчилово обяснение са безбройни вариации по темата „пазим не себе си, а цивилизацията“. Интересно е как той описва цивилизацията, която пази, застанал сам срещу носителите на идеологията на „мравуняка“: „Цивилизация. Какво означава това? Това означава едно общество, основано върху мнението на цивилните. Това означава, че насилието, управлението на воини и на деспотични вождове, животът в лагери и войни, в жестокост и тирания, (всичко това) отстъпва пред парламентите, в които се коват закони, и пред независимите съдебни зали, в които тези закони се поддържат в продължение на дълго време. Това е Цивилизацията – и от  нейната почва непрестанно израстват свободата, удобството и културата. Там, където царува Цивилизацията, в която и да е страна, за масата хора е достъпен по-широк и по-малко притеснителен живот.“

Рейгън приглася, едно поколение по-късно: „Вярвайте в хората, вярвайте, че всяко човешко същество е способно на величие, способно е да се самоуправлява“.

А Маргарет Тачър е направо брутално откровена: „Самата същност на западната култура… е признанието на уникалната ценност на индивидуалното човешко същество“. Което си е почти буквален цитат от класическия либерал Хайек (когото Тачър почита като консерватор, а днес мнозина класифицират като либертарианец): „Онова, което знаем като западна цивилизация, е уважение към индивидуалния човек… признанието, че неговите възгледи и вкусове са върховни в неговата си сфера… както и вярата, че е добре хората да развиват собствените си индивидуални дарове и нагласи…”

Което на свой ред ни отпраща директно към разсъжденията на Джон Стюарт Мил за свободата и т.н.

Отново, прочее, виждаме консерватори да ни рисуват картина, която приемаме за типично либерална – „цивилни“, „хората“, „парламенти“ – а не позоваване на надиндивидуални същности. Тази картина ни гледа и от документите на съвременната Консервативна партия, оглавявана от Дейвид Камерън.

В предговора си към Манифеста на консерваторите за изборите от 2015 година Камерън пише следното: „Това е план за по-добро бъдеще – за теб, за твоето семейство. Това е план за всеки етап от твоя живот. За твоето новородено бебе ще имаш достъп до най-доброто здравеопазване в света. За твоето дете ще има място в най-добрите училища. Докато търсиш първата си работа, ние вече строим здрава икономика, която да ти даде добра кариера и добър доход. Когато започнеш да търсиш първия си дом, правителството ще е на мястото си, за да ти помогне… И когато остарееш, ние ще направим така, че да имаш достойно пенсиониране.“

Това дори не звучи либерално, звучи направо социалдемократично… А Камерън далеч не е социалдемократ. Шеф на консерваторите е.

След като извеждат ценностите и принципите на обществото от обикновените, равни помежду си хора, и либералите, и консерваторите правят следващата крачка – да изведат тези принципи като приложими във всички страни по всяко време. Тази универсална приложимост е изведена изрично в платформите на съвременните либерални партии в англоезичния свят, но се споделя и от консерваторите. Не много отдавна републиканецът Буш и неговите „неоконсервативни“ съратници се опитаха да монтират демокрация в Близкия Изток.

Десетилетие преди това Маргарет Тачър разработва идейната база на разпространението на демокрацията (обикновено наричана „либерална“) по света. Прави това в най-важната си книга, схващана като нейно политическо завещание – Statecraft. В текста описва задачите за XXI век, започвайки с: „Първо, разпространението на демокрацията във всички страни и континенти, което остава легитимен и наистина фундаментален аспект на една здрава външна политика“.

Съвпадението на основополагащите консервативни и либерални позиции относно универсалните човешки права, дължими на всеки отделен индивид и така неминуемо водещи към искането за световна демокрация, това съвпадение личи най-ясно разбира се в основополагащия документ на ООН от 1948 година, а именноВсеобщата декларация за правата на човека. Тази Декларация, често се забравя, е самият фундамент, смисълът на съществуването на ООН, и е кулминацията на онова, което историците наричат „либералния консенсус“, започнал да се вкоренява на Запад към края на XIX век.

Още по-често се забравя, че тази Декларация е изведена от предходен на нея документ – Атлантическата харта, съставена през 1941 година от консерватора Уинстън Чърчил и демократа Удроу Уилсън. Те не са имали проблем да направят общ документ, тъй като са вярвали в еднаква степен в ценностите, на които той е изграден – ценности еднакви и за консерватори (респективно, републиканци) и либерали (респективно, демократи).

Разбира се, от време на време големите британски и (особено) американски държавници се качват на надчовешко ниво и споменават Бог. Статистически погледнато, едва ли ще намерим особена разлика в честотата на това споменаване между консерватори и либерали. Обама, например (либерал) споменава Бог толкова често, колкото и предхождащия го Буш (консерватор).

Ако се качим на ниво философия обаче ще видим някои странни размествания. Едмънд Бърк (бащата на консерватизма) почти не споменава Бог; Бог обаче изобилства в текстовете на бащата на либерализма, Джон Лок. В неговия фундаментален Втори трактат за управлението, например, четем: „Всички хора са създадени от един всемогъщ и всемъдър Създател. Те всички са слуги на един Господар, Който ги е пратил в света да вършат Неговата работа.“

Бащата на американския либерализъм, Томас Джеферсън, повтаря това в Декларацията на независимостта: „Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е дарил с някои неотнемаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие.“

Старите велики либерали с лекота са въвеждали Бог в човешките дела – с по-голяма охота дори от старите велики консерватори. Бог обаче видимо отсъства от документите и на либерали, и на консерватори днес. Присъства в някои от текстовете на големите съвременни консервативни мислители, но по един неочаквано „заземен” начин.

След дълго търсене на някакви препратки към Всевишния при Маргарет Тачър намираме следното: „Основната ценност е правото на личен избор, онази свободна воля, която свързва земното и небесното царство“.

Този цитат ни препраща, разбира се, към св Августин, според когото Земното царство не може директно да въплъщава правилата на Небесното, защото тук, на Земята, законите се изработват от хората, е не директно от Бог, както е при съвременните ислямисти, например. В най-добрия случай, докато си изработват законите, хората ще бъдат просветлени от познанието за Божиите закони.

Това Августиново положение в крайна сметка поставя основата за разделението между светска и църковна власт, което е монтирано в основата на европейската цивилизация. Към това ни връща Тачър, определяйки свободата като свързващо звено между земното и небесното – отново за разлика от сегашните крайни фундаменталисти (ислямски и християнски), които вместо на свободата, залагат на подчинението (т.е. на Бог).

Интересна е намесата на Роджър Скрутън[2] в тази проблематика. Бидейки най-изтъкнатият консервативен философ на последния четвърт век, Скрутън недолюбва онази черта в политиката на Тачър, която той нарича „флирт със свободния пазар” и която разглежда като опасно залитане към лош либерализъм. Но и Скрутън, когато иде реч за земното и небесното царство, остава категорично на позициите на Тачър и св Августин. Особено това личи в неговите размишления по въпроса откъде идват ценностите?

Скрутън започва с остра критика на репликата на Тачър, че „няма такова нещо като общество; има само хора и техните семейства”. На това Скрутън отвръща: „…има такова нещо като общество; и обществото е онова, за което става дума в консерватизма”.

Възниква въпросът: на основата на какво се членува в това общество? Кое му е спойката?

Отговорът е, че каквото и да е, това не е Бог: „религиозното подчинение не е необходима част от гражданствеността; при всеки конфликт трябва да надделяват задълженията на гражданина, а не задълженията на вярващия”.

Ха, сега де… Така пише водещият консервативен философ в света, онзи, рецензиите, за чиито книги в американски издания, обикновено започват с: „В Америка си нямаме такъв като Скрутън, какъв късмет извадиха англичаните…”

По-нататък Скрутън поставя въпроса – откъде се вземат правилата в това (сугубо човешко) общество? Отговорът е един неочаквано заострен августинизъм: „Политическият ред е такъв ред, при който общността е управлявана от закони и решения, разработвани и вземани от човеци, без всякакво позоваване на божествени заповеди (мой курсив). Религията е статично състояние, политиката е динамичен процес.”

Ценностите според Скрутън са също произведени от човеците: „Ценностите израстват от нашите съвместни начинания.”

Нашите, не – Неговите.

Емблематичната „желязна лейди” на консерватизма, както и емблематичният консервативен философ изрично държат Бог встрани от политическите дела на човеците. Освен ако не искаме да ги обявим за менте-консерватори (и едновременно да обявим себе си за единствените истински такива), това съвпадение ни казва нещо много важно. А именно – че дори по отношение на ролята на Всевишния консерваторите и либералите са на сходни позиции; и няма как да бъдат смъртни врагове. Затова не е учудващо, че в последната книга на Скрутън вижаме глава, озаглавена „Истината в либерализма”.

Да завършим теологичната част с ударно изречение от Скрутън, сякаш нарочно написано, за да провокира българските консерватори. Още в началото на книгата си „Как да бъдем консерватори”, Скрутън ни сервира следното: „Изрично признавам, че консервативната философия, която развивам по-нататък, по никакъв начин не зависи от християнската вяра”.

Така пада първата „опорка” на българския консерватизъм – християнството. Следващите са по-лесни.

ПАТРИОТИЗМЪТ И НЕГОВИТЕ ИНСТИТУЦИИ

Трудно може да има спор по втората „опорка” на българските консерватори – „патриотизъм”. Истина е, че консерваторите са доста по-патриотични, отколкото са либералите. В последните две десетилетия, докато либералите в Европа форсираха раждането на някаква единна европейска свръхдържава, консерватори като Тачър и Скрутън отстояваха националната държава като единствения (засега известен) дом на правата и на демокрацията.

Както показва поредицата от кризи в ЕС от последните 3-4 години, консерваторите се оказаха прави в този политически спор: не институциите на ЕС, а националните държави поеха лидерството при решаването на кризите. На философско ниво нещата са отново дифузни; либерални и консервативни мислители се преливат един в друг до степен на неразличимост. Например, както ни напомня либералът Ралф Дарендорф, основателят на модерния либерализъм Джон Стюарт Мил и бил категорично убеден, че националната държава, т.е, „сплотеното общество, разположено в национални граници, е предварителното условие за демокрацията”.

Все пак въпросът с връзката между консерватори и патриотизъм е изяснен – има такава. Да видим по-забавния въпрос с институциите. Напомням: според днешните български консерватори, институциите трябва да бъдат пазени от анархистичните набези на либералите, а не – да бъдат реформирани, например.

В своята книга „История на английския народ” Пол Джонсън стига до извода, че онова, в което вярват англичаните, са – „институциите”. Тази вяра в институциите прави англичаните според Джонсън най-консервативния народ в Европа, отказващ да се втурва в революционни социални експерименти. Или, както пише Чърчил: „Нищо не е по-характерно за английския народ от неговото инстинктивно преклонение, дори когато се вдигне на бунт, пред закона и традицията”.

На пръв поглед – работата е ясна. Щом дори англичаните са поклонници на институциите, значи нашите родни консерватори са прави. Но се оказва, че както всичко в консерватизма, нещата са доста по-сложни; консерватизмът, да перифразираме Скрутън, не е статичен двуизмерен комикс, а динамичен и многоизмерен процес.

В онова, което англичаните разбират под „институции”, се включват онези „ведомства”, които ние имаме предвид, когато кажем „институции”. Но за англичаните думата „институция” има много по-широк обхват, включвайки (според Оксфордския речник) „установен закон или практика”. Така под „институции” англичаните разбират и неща като „институцията брак”, „институцията свобода на словото”, „институцията право на сдружаване”, „закона и традициите” (виж Чърчил горе).

Онова, което обединява всички тези смисли е отбелязаното от Джонсън уважение на англичаните към реда. Оттук: „институции” за англичаните е всичко онова – организации, навици, права, закони, нагласи – което поддържа реда и отбягва хаоса. А според водещите британски консерватори в йерархията по важност „невидимите” институции (брак, свобода на словото, закон) са по-важни от онези, които могат да бъдат видени и пипнати. Защото невидимите институции са онези, които са улегнали с времето, а „ведомствата” са организационни инструменти, които може и трябва да бъдат променяни всеки път, когато се окаже, че не са добри инструменти на невидимите институции.

Отношението към „ведомствата” като към временен (и дефектен) инструмент за решаване на задачи обяснява смайващото пренебрежение към подобни институции, което наблюдаваме поне при двама исторически консервативни премиери – Уинстън Чърчил и Маргарет Тачър.

Уинстън Чърчил, например, намира институцията „политическа партия” за досадна и ограничаваща неговия размах. Затова сменя партиите с лекота, доста време е депутат без да е част от партия, а накрая става министър-председател на многопартийно правителство. Докато е на власт, лесно закрива министерства и открива нови – според задачите, които се налага да решава.

Още по-разрушително е отношението към „институциите” на Маргарет Тачър. От самото начало на своето управление тя е убедена, че заварените от нея министерства са подразделения от армията на противника, срещу когото тя е обявила война. А за нея противникът – това са всички онези „монополи и организирани интереси”, които са иззели националния интерес и са го обърнали в свой, като например профсъюзите, работодателските организации, „тристранката”, държавните предприятия и обслужващите техните интереси министерства.

Враждебността на Тачър към министерствата – т.е. към машината на държавата – е легендарна. Още като министър, в началото на 70-те години, тя започва да залива подопечните й чиновници с обиди и хокания, досущ прилични на следния легендарен абзац, взет от легендарния либерал Бъртранд Ръсел: „Във високоорганизираните общности онези, които извършват правителствени функции, от министъра до най-дребния чиновник в някой местен офис, следват своите частни интереси, които в никакъв случай не съвпадат с интересите на общността. От тези частни интереси харесването на властта и избягването на работа са основните”.[3]

Когато през 1979 година Тачър става министър-председател, отношенията й с ведомствата през следващите 11 години са описани от нейния биограф Хюго Йънг като: „перманентно състояние на война с установените институции”. Няма как да бъде иначе, защото Тачър е тръгнала на война с тогавашния еквивалент на „модела КОЙ”, подчинил на себе си държавните ведомства за сметка на истинските „институции” като свободата, предприемчивостта, отговорността, които консерваторите са призвани да отстояват. Тачър просто иска да премахне пречките пред тези истински институции, за да върне нещата там, където те са били и пак трябва да бъдат.

Което, разбира се, я прави истинска ре-волюционерка – роля, която тя с охота приема и с гордост изпълнява, до степен да бъде постоянно сравнявана с Оливър Кромуел.

Още в началото на нейното управление, през 1983 година, нейният министър Никълъс Ридли пише за приватизацията: „Това е революция, която… ще атакува организираните интереси и е почти сигурно, че ще провокира масирана и разрушителна контраатака”. И до днес нейните министри се гордеят, че са участвали – не в пазенето на институции, а в „Революцията Тачър”. А тя самата, още през 1981 година, заявява пред приятели: „Аз съм бунтовник, оказал се глава на правителство на истаблишмента”.

За революционер смята себе си и Чърчил, както и самият Бърк, който е бил ентусиазиран привърженик на Американската революция. Дори Дизраели е бил обвиняван, че е революционер, когато през 1860-те години налага първите закони, защитаващи права и свободи на профсъюзите и на работниците.

Виждаме разликата между българските и английските консерватори. Българските издигат в култ ведомствата, които са готови да отбраняват дори тогава, когато те са отвлечени от монополи и организирани интереси. Британските консерватори са готови във всеки момент да унищожат онези ведомства, които пречат на разгръщането на истински важните, „невидими” институции. Затова британските консерватори – от Пийл до Чърчил и Тачър – лесно стават революционери тогава, когато е необходимо. И трудно биха разбрали текущото българско твърдение, че революционерите от “Протестна мрежа”, например, са най-злият враг на консерватизма и цивилизацията.

Та, от българските консерватори днес бихме искали да чуваме по-малко защита на нереформирани ведомства и повече ангажименти за премахване на „модела КОЙ”, за когото те напълно, изцяло и тотално отказват да говорят. Тачър би ги погледнала с онзи поглед, от който на министрите й са им омеквали коленете…

И така стигаме до третата „опорка” на българския консерватизъм – „капитализъм”.

КАПИТАЛИЗЪМ, ПАЗАРНА ИКОНОМИКА ИЛИ СВОБОДНА ИНИЦИАТИВА?

Факт е, че едва в последните 20-30 години политическото мислене беше отвлечено от икономическа проблематика. В предходните около 2 300 години никой политически мислител (освен Маркс, който не е автентичен политически мсилител) не си е представял, че е работа на политиката (или на държавата) да се занимава с икономически въпроси.

Маргарет Тачър, която определено залита към икономизиране на политиката, още в началото на мандата предупреждава своите министри (а може би и себе си): „Икономиката е инструмент, целта са сърцата и умовете”.

Скрутън е направо бесен от нахлуването на икономиката на терена на политическата философия: „Икономиката… установява своята империя върху човешкото въображение, като слага цена върху всичко, което човешките същества биха искали, ценили, биха имали нужда от него, или пред което се прекланят;  и така великите въпроси на човешкия живот са заместени от абракадабрата на „експерти”… Икономиката, която е науката на инструменталния разум, по необходимост мълчи за нашите ценности…”

И пак – ха сега, де… Икономиката „мълчи за ценностите ни”, а тя самата е обявена за опорна ценност от българските консерватори, наравно със Самия Бог?

Съвпадението, в случая, между консервативната и либералната гледна точка отново е впечатляващо. Да сравним Скрутън с големия либерален парламентарист Маколи, който през 1832 година обръща внимание на следното: „Да, целта на правителството е щастието на хората… Но ние нямаме чудотворни способности… не можем да организираме дъжд от хляб, който да вали върху хората от небесата; не можем да разцепим камъка, за да им дадем вода да пият…” И продължава, за да постави икономиката там, където й е мястото в политиката: „Ние можем само да им дадем свободата да прилагат своята инициатива по най-полезния за тях начин; и сигурността, че могат да се наслаждават на плодовете на своята инициатива…”

Отчетливото ехо, което чуваме от този либерал, идва от веруюто на Маргарет Тачър, и това не е случайност. Не е случайност и съвпадението с основополагащите размисли на Едмънд Бърк, онзи баща на консерватизма, който е смятал себе си за либерал. Описвайки задачите на държавата, Бърк пише следното: „Държавата трябва да се ограничава с онова, което се отнася към Държавата или към създанията на Държавата, ще рече: външната подкрепа за установената религия[4], налагането на закона, данъците, въоръжените сили, организациите, които тя е създала, с една дума, онези неща, които истински и същностно се отнасят до публичната сфера, до публичната сигурност, до публичното удовлетворение… онова, което остава отвън, ще се оправя по някакъв начин самостоятелно.”

Както виждаме, „отвън” остава икономиката. Тя няма политическа самостойност, камо ли да е „опорна точка”. Икономиката – респективно капитализмът – придобиват по-голямо от полагащото им се значение поради временно съвпадение на исторически обстоятелства, които клонят към края си. Защото развитието на света и особено финансовата криза от 2008 година илюстрират онова, което класическите либерали и особено класическите консерватори знаят отдавна: стопанската дейност не може да бъде самостоятелно ценностно поле, защото е подчинена на благото на общността. Не е обратното.

В книгата-завещание Statecraft Маргарет Тачър преразказва свой разговор с руските реформатори от началото на 1990-те години. Гледайки техния ентусиазъм за пазарна икономика, тя ги предупреждава: “Момчета, не забравяйте най-важното – ако в една икономика на конкуренцията няма държавна регулация, тя ще се изроди в джунгла, в която големите ще тормозят малките”.

За същото предупреждава Скрутън, когато пише: „Консерватизмът е по същината си локален и закриля местния социален капитал от анархистични промени. Оттук произтича консервативната позиция да не се пропагандира икономическата свобода на всяка цена, но да се оцени цената на икономическата свобода и да се предприемат стъпки тази цена да бъде намалена. За всеки консерватор е очевидно, че нашето безразсъдно преследване на лично удовлетворение поставя в опасност обществения ред, както и бъдещето на планетата. Ние имаме нужда от свободната инициатива, но ние също имаме нужда от върховенството на закона, което да я ограничава”.

Защото: „Консерватизмът – това е упражнение по социална екология”.

Не капитализмът, а свободната инициатива и конкуренцията са онова, което големите консерватори смятат за полезно, в рамките на разумното, разбира се. И не първостепенно по важност.

Големите либерали не са на светлинни години далеч от тази позиция. Бъртранд Ръсел пише през 1950-те години, спорейки със социалисти: „Не мисля, че обикновените хора биха били щастливи, ако няма конкуренция; защото конкуренцията е била, от зората на човечеството, шпора на много сериозни дейности. Не бива да отменяме конкуренцията, а само да преценим, в какви форми тя да се развива, за да не носи прекомерни вреди.”

Оттласквайки се от тази преценка, турбулентният либерал Ръсел се връща към позициите, отстоявани от големите консерватори относно задачите на държавата: „Първостепенните задачи на правителството би трябвало да са три: сигурност, справедливост и опазване (conservation)… По отношение на опазването, бих подчертал съхраняването на природните ресурси на света.”

Което, разбира се, ни връща назад към Бърк, според когото в обществения договор трябва да са отчетени интересите на още неродените; и ни отправя напред към Скрутън и неговата „Green Philosophy”. Не е възможно да има нито модерен консерватизъм, нито модерен либерализъм, който мълчи по въпросите на опазване на природната среда. Затова Скрутън от години недоумява как може да има неразбирателство между консерваторите и „зелените” (смъртни врагове, според българските консерватори). Та нали, непрестанно пише Скрутън, консерваторите са най-първите „зелени”, искащи от самото начало да запазят природната и социалната среда срещу напора на индустриализацията и отчуждението?

Затова Скрутън обича да натъртва: „Консерватизмът… обозначава съхраняване на социалната екология. Индивидуалната свобода е част от тази екология, защото без нея социалният организъм не може да се адаптира. Но свободата не е единствената цел на политиката. Консерватизмът означава опазването на нашите споделени ресурси – обществени, материални и духовни… Консерватизмът и закрилата на природата са естествени партньори (bedfellows).”

Интересно, как ще погледне Скрутън на българското твърдение, че най-злите сред най-злите врагове на консерватизма са Зелените?

Би напомнил, вероятно, онова, което пише за либерализма и консерватизма в последната си книга – че и двете са деца на Просвещението, т.е. на преориентирането на човешките дела по посоката на светския разум и индивидуалната отговорност; и следователно всякакви караници помежду им могат да бъдат единствено временно припламващи вътрешносемейни скандали.

Тези дренки са от дола наречен „Просвещение”.

Но дойде времето и аз да напомня нещо важно. Не казвам, че автентичните либерали и автентичните консерватори са едно и също нещо. Казвам, че са достатъчно близки, за да бъдат – в повечето време и на повечето места – съюзници.

Да се върнем, за последно, към фамозния „разлом”. Ако наистина говорим за cleavage, значи говорим за такъв процеп в обществото, в който в крайна сметка потъват всички значими дискусии относно политиката, т.е. относно общото благо. Днешният български разлом не е консерватори–либерали, защото не всяка (дори не повечето) значима политическа дискусия потъва в него. Всички спорове относно общото благо потъват в реално съществуващия днес разлом, който върви по линията, очертана от Роналд Рейгън: между онези, които искат България да е построена на принципа на свободата и равенството, и онези, които искат България да е построена на принципа на мравуняка. Съответно този разлом минава през международното ниво (първите гледат „на Запад”, вторите – към „Евразия”), политическата идеология (първите искат повече демокрация, вторите „си искат” социализма), партийното ниво (първите са в “Атака” и БСП, вторите отиват вдясно) и политическата философия.

По отношение на този разлом българските либерали и консерватори, либертарианците и Зелените, “Протестна мрежа” и „либералните медии” – всички са на единия, западния бряг. И е фрапантна политическа безотговорност да копаем пропасти между нас, както си стоим на нашия си бряг. От тези пропасти могат да излязат единствено легион бесове, които да докарат на нашия бряг обитателите на отсрещния – на който с нетърпеливо ръмжене кръжат глутниците на следовниците на Владимир Путин, Бенито Мусолини и Сапармурат Туркменбаши Великолепни.

В последната си книга Скрутън нееднократно подчертава, че за консерваторите обществото е „разговор” (conversation).  Нека в споровете си постъпваме консервативно, за да не се окажем утре изядени от прииждащите отвсякъде варвари, които дори няма да разбират, за какво си говорим с толкова страст.