Много рядко коментирам чужди текстове - но този - на
Момчил Дойчев - определено си заслужава и затова препоръчвам.
“Поздравления за чудесния анализ ! Рядко съм виждал толкова добре синтезирана днешна България.
Както правилно отбелязваш - институциите са И неформалните правила, изразени в доминантата култура, навици, обичаи и традиции. И нещо фундаментално важно по Норт - когато са в конфликт с официалните (както у нас е транспонирано европейското законодателство) превес вземат неформалните правила, които блокират приложението на формалните.
Затова - за да се променят институциите не е достатъчно ново законодателство, а подбор на държавен апарат с адекватна култура. Ако го няма - трябва културна промяна (по Хофстеде), за да има нови поколения с друг чип.
Но това отнема десетилетия, а процесът у нас едва е започнал - спъван от поддържащите съветските норми стари учители и родители със съветски манталитет. Плюс яростна руска пропаганда. Което прави толкова устойчив съветския културен модел.
……………
Бетонните линии на комунизма
„Бетонните линии“ на комунизма са невидими. Те са в мозъка, в съзнанието…“
Комунизмът не е просто политико-икономическа система, която се е провалила и е отминала в историята. Комунизмът е останал като актуална история в три основни направления: идеологията, менталността (масовата психология) и в институциите.
Второ: Български модел на комунизъм няма. Имаше модели, отклоняващи се постепенно от руския (съветския) първообраз - югославски, китайски, кубински, дори опити за неговото установяване под формата на "латинокомунизъм" (в Никарагуа, Чили, сега във Венецуела), в Африка (Ангола, Мозамбик, Етиопия), както и специфичния „арабски социализъм“ в Египет, Либия, Сирия. Но български модел на социализъм (комунизъм) нямаше. България сляпо следваше руския комунистически модел, а днес и руския посткомунистически мафиотско-олигархичен модел на развитие с уточнението, че все пак ние влязохме (върнахме се), макар и трудно и при огромна съпротива, в европейския цивилизационен модел на развитие, а не останахме в руско-азиатски ареал на подчинение и контрол.
Трето: да се твърди, че днешното задкулисно, мафиотско-олигархично отклонение от европейското развитие на България (моделът на т.нар. "завладяна държава (Hellman, Joel S., Geraint Jones, and Daniel Kaufmann), с "фасадна демокрация" (Thomas Carothers, Steven Levitsky) няма нищо общо с предишния модел на съветски комунизъм в България и със "социалистическия идеал" е нелепо, защото самият "социалистически идеал" води до мафиотско-олигархична тоталитарна държава.
Четвърто: Понятието посткомунизъм изразява междинното състояние на неприключен или затормозен "преход" от комунизъм към демокрация, състояние на хибридно общество и държава, което се люшка между алтернативите продължаване напред към институционализирана либерална демокрация или връщане назад към "псевдодемокрация" или "конкурентен авторитаризъм" (Larry Diamond, Steven Levitsky).
И така: Кои са днешните конкретни бетонни линии на руския комунизъм в България в ситуация на непреодолян посткомунизъм?
Първата бетонна линия на отбрана на комунистическата система бе идеологическата и тя бе сравнително лесно преодоляна. Самата господстваща класа на комунистическата номенклатура (комунистическата плутокрация или прото-олигархия) се отказа от идеологията на тоталната диктатура и прие (поне на думи) правилата на демокрацията без да се отказва в един момент да се върне към това, което преди определяше като "социалистическа демокрация", т.е. връщане към "пълноценен" олигархично-мафиотски модел на диктатура.
Към днешна дата, отказвайки се от политически и идеологически монопол, посткомунистическата "нова класа" (Милован Джилас, Михаил Восленский) запази своите господстващи позиции в три основни сфери: на сигурността, енергетиката и медиите.
Вече нямаше нужда от господстваща идеологическа рамка. Режимът на фасадна демокрация с медиен контрол осигуряваше достатъчно периметър за маневриране между нежеланите демократични практики и невъзможното връщане (засега!) към пълноценна диктатура. Все пак някаква идеология бе нужна. Така се появи тезата за „национализма като последния окоп на комунизма“ (Adam Michnik) – отразяваща идеологическата нужда на бившите комунисти след падането на комунистическите режими в Източна Европа да се преориентират към национализма, за да запазят своето влияние и легитимност в новите посткомунистически условия. В България, за разлика от всички бивши съветски сателити, това си имаше своята важна специфика – българският посткомунистически национализъм бе „дефанзивен“ (Огнян Минчев) и, което е по-важно, не български, а проруски. Такива бяха и си останаха както първите прикрити проруски партии като ВМРО, ДПС и „Атака“, така и днешните много по-открити „Възраждане“, „Меч“ и „Величие“ като не бива да забравяме, че бастион на „русизма“ (Джохар Дудаев), в новите условия на „рашизма“ (Николай Андреев) беше и си остана партията на „бившите“ комунисти БСП. 
Но зад идеологическата рамка на комунизма при нас имаше и втора, някак си невидима отбранителна линия на съпротива против промяната. Това е русофилството – онова „грубо политическо суеверие, съзнателно внедрено в народа, водещо до „национално предателство. За разлика от комунистическата митология, русофилската митология не бе разобличена по време на прехода от съветско към некомунистическо общество и към друга, европейска България.
За мнозинството от българите се оказва, че привързаността към Европа няма алтернатива, но тя някак си се съвместява с представата, че Русия е също Европа, че европейското и евроатлантическото ни развитие трябва да е някак си в хармония с русофилските нагласи, внушени ни като грубо политическо суеверие от ученическата скамейка. Това е втората причина за успехите на руската антиевропейска пропаганда. И ако учебниците по история не бяха решително декомунизирани, още по-малко те бяха дерусифицирани. Учебниците бяха формално „деидеологизирани“ и то по начин, че да не възпитават младото поколение в демократични ценности. В тези учебници не бе извършена декомунизация, която е решително условие за департизация, деполитизация и деидеологизация на образованието. Но в училищата и до днес продължава да се преподава фалшифицираната от колониалната администрация руска фалшификационна гледна точка за българската история. На практика и до днес в учебниците не се отбелязват факти като руската антибългарска политика от т.нар. „освобождение“ през 1878 г. до края на Първата световна война и войната, която Съветска Русия и СССР води против България от своето създаване до окупацията на България през 1944 г., което дори продължава да се нарича „второ освобождение“ – този път от мнимия български „фашизъм“.
Друга заместваща комунистическата идеологическа линия в Русия и у напоследък видимо у нас бе руското православие, подчертавам руското, защото руското православие е „много различно от „западното християнство“ и е „много по-близко до исляма“ (Александр Дугин) и, което е много по-важно, свързания с него „азиатски деспотизъм“ (Karl Marx, Karl Wittfogel).
Всъщност съвременният рашизъм или путинизъм е хибридна идеологическа амалгама, съчетаваща в себе си елементи от царското самодържавие, тоталитарното наследство на съветския комунизъм, германския националсоциализъм и италианския фашизъм, руското православие и евразийския геополитически експанзионизъм (Виж по-подробно Момчил Дойчев, Путинизмът… 2024 )
Втората бетонна отбранителна линия на комунизма се оказа особено трудно преодолима. Това е насаденият поведенчески комунистически манталитет населението да чака всичко от държавата, третирайки самата държава като враг (каквато тя действително му бе по времето на комунизма). Но този манталитет остана като тежко наследство от силово внедрения у нас руски комунизъм, макар ида бе охотно приета и пасната към по-ранни авторитарни модели на подчинение. Масовата посткомунистическа психология предполага ирационално обяснение (обикновено с помощта на конспиративни теории) на миналото, настоящето и бъдещето, което спъва инициативността и градивната рационална рамка на конкурентно развитие на страната, без което тя няма бъдеще.
Българската менталност е европейска, без съмнение българските ценности са европейски (стремеж към свобода, равенство през закона, справедливост). Но също със своя специфика. Както точно и гениално го отбелязва Васил Левски: „Българите обичат свободата, но чакат някой да им я донесе в къщи на тепсия“. С други думи, възжеланите и формално приети европейски ценности са затормозени исторически от османското, по-точно балкано-ориенталското културно наследство (Никой Генчев), както, разбира се, и от наследството на руския комунизъм. Последният има пагубно влияние върху българската менталност, дори още преди да се бе установил като терористична практика (Димитър Талев в 1940 г.: „Знаеш ли, Милке, последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все ще се намери някой. Ах, какъв народ сме ние!...“)
Бетонните линии“ на комунизма са невидими. Те са в мозъка, в съзнанието…
Третата отбранителна линия на комунизма е неговата непреодоляна институционална рамка. Казано простичко: и до днес, 35 години след началото на „голямата промяна“ не са изградени модерни западни политически институции. Това, което имаме са наследените остатъчни социалистически учреждения от руски тип.
Но какво представляват институциите и защо са толкова важни?
Институциите не са просто учрежденията, организациите и хората в тях. Институциите представляват набор от формални правила, неформални ограничения и механизми за тяхното принудително спазване. Важно е, че формалните правила могат да се променят от държавата, но неформалните ограничения се променят много бавно. И едните, и другите обаче се формират в крайна сметка под въздействието на субективното светоусещане на хората, което на свой ред определя експлицитния избор на формални правила и неформални ограничения. Накратко: Институциите - това са правилата на играта, които са действащи фактически, а не само формално“. (Douglass North)
Защо е важна институционалната промяна и защо е толкова нужна?
Без институционална промяна не може да се премине в качествено ново състояние на обществото и държавата. Ако в предишното комунистическо общество действа принципът „право на силата“ преходът към „сила на правото“ не може да се осъществи без институционална промяна. Споменах вече за силата на идеологическите предубеждения и на наследения комунистически и изобщо робски манталитет. Но примерът с еднотипни национално-културни модели на разделени народи, в които действат тези два противоположни принципи показва, че силата на институционалната промяна може да бъде решаваща и да доведе до коренно различни резултати. В резултат на институционални промени историята на едни и същи народи – например в Западна и Източна Германия, в Южна и Северна Корея придобива коренно различни резултати. (Acemoglu, Daron; Robinson, James A.)
Институционалната промяна е решаващ фактор за успешно или неуспешно развитие. Аджемоглу и Робинсън разграничават инклузивни институции (inclusive institutions), които гарантират широк достъп до политическа власт, върховенство на закона, защита на собствеността и равни условия за икономическа дейност. Такива действат например в Западна Германия и Южна Корея.
Противоположно на инклузивните действат екстрактивните институции (extractive institutions), концентрират властта и ресурсите в ръцете на малцина, използват държавата за извличане на богатство от мнозинството. Дори „добри“ икономически политики могат да бъдат разрушени, ако политическите институции са екстрактивни – защото елитът ще ги използва за собствена изгода – така , както е в СССР, Източна Германия, днешните Северна Корея, Русия, Венецуела, Хаити и много др. страни.
Дали промените ще бъдат инклузивни или екстрактивни зависи от баланса на силите и способността на обществото да наложи контрол върху елита. Резултатите от институционалната промяна при инклузивните реформи са дългосрочен икономически растеж, политическа стабилност, иновации, социална мобилност. Екстрактивните реформи (или козметични промени, каквито са промените досега у нас) водят до временен растеж, но задълбочаване на неравенствата, водят до авторитаризъм и икономически кризи.
Следователно истинската демократизация и развитие изискват устойчива институционална промяна, която разширява участието в политическия процес, гарантира независими съдебни и регулаторни органи, създава предвидими и справедливи икономически правила.
Ясно е, че в България без цялостна институционална промяна към инклузивни институции, не може и дума да става за истинска демокрация, икономическа стабилност и успешно икономическо развитие. А това изисква много сериозна работа в обществото и тежка политическа битка с непочистените „авгиеви обори“ на руския комунизъм в България.
Димитър ДимитровМай не ми е ясно къде е байганьовщината в тази история с наливане основите на комунизма . Той от небето ли падна или някаква зла сила ,самият сатана се подигра с човеците, балканците и най-старите , древните , велики българи . Май историята е
по-простичка . Гледам ,че Веселин Методиев и той заорал из историята и стигнал до Константин Стоилов . Ами тогава пък що простотии са били ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар